Валери Мерджанов
In aeternum
14 Януари, 2014 година
Безличната бяла стена бе вперила празният си ужасяващ поглед в Клара. Момичето изглеждаше напрегнато. Животът нямаше да има същото значение за нея. Единственото, което би желала сега, бе още един шанс за Кейн, но събитията предвещаваха повече зло, отколкото би могла да понесе. И си помисли — човек е едно от малкото животни, способно да се адаптира към неприятните обстоятелства, да носи бремето на нещастието и злото. Единственото животно със съвест и различаващо се от останалите, когато изгуби тази съвест. Това би го направило по-смъртоносен от гръмотевицата, подпалила самотния дъб насред полето; по-жесток от лъва, нахвърлящ се връз антилопата; по-безжалостен от скорпиона. А изгуби ли и последната надежда, тогава той е способен да се раздели доброволно и със своя живот.
Нещо странно ставаше с нея. Потръпна.
— Мис… — гласът на лекаря. Звънтящ и сух като току-що изпразнена чаша горчиво питие. — Боя се, че го загубихме… Съжалявам.
Като че ли бе подготвена за новината. Нещо повече — очакваше я. Както смъртникът, усещащ в последните си мигове как надяват въжето на шията му. После настъпва мрак.
— Благодаря ви за всичко, докторе…
Изправи се. Кейн бе мъртъв и за нея оставаха малко възможности.
С бързи крачки се отдалечи.
Всичко тук е изненада. Животът е красив навсякъде, а човечеството не разбира това. Затънало е в тривиалните проблеми около собственото си оцеляване, в борба за поредния залък, с който да продължи нелепото си съществуване и безкрайните си мъки. Защото и най-щастливият човек на смъртния свят е по-нещастен от всичко живо и неживо във вселената.
А това тук е нещо ново. Нещо, пораждащо любопитство.
„И нека не е останала и частица от човека у мен, за да не променя тази заблуда“ — мисли си Кейн малко след момента на Посрещането. Дори за миг е забравил Клара, роднините, приятелите и всичко останало, напомнящи му…
Никой не може да спре решението му да се яви… Материята е преходна — след 100 000 000 000 000 000 000 000 000 000 000 000 000 000 000 000 000 000 000 000 000 000 години тя ще изчезне в тунела на нищото. Той е готов да изтърпи дори това безкрайно наказание, стига Клара да не страда.
Клара стои пред огледалото и сресва косите си. Мъгляво отражение… Нейде там, в бляскавата повърхност на стъклото, се губи образът й — или огледалото е изпотено, или тя плаче…
Оставя гребена… В стаята цари тишина… Кейн не е развил толкова способностите си, че да прочете мислите й. Но многобройните чувства, които са изтъкали съществото му го разкъсват и объркват. Всичките тези вълни се унищожават в противофаза, вплитат се, вибрират и крайното чувство е едно — страх… Страхът витае навсякъде и се процежда като отрова, стиснала живата тъкан в зловещата хватка на смъртта — вечната съдница, която идва за живия като наказание, а за душата като благодат…
Ала Клара не знае това. Тя е една от заблудените и той не може да гледа как страда. Трябва да се яви…
Клара става и минава през него. Не го вижда и това го влудява. Той е тук и наблюдава всяко нейно движение, а тя е разкъсвана от спомени и знае, че бъдещето тъне в забрава… Единственото й желание е да го види още веднъж, а той е безсилен да стори каквото и да е. Едно поредно изпитание на земните му чувства, които според онези би трябвало да са отдавна изчезнали и заменени с новия идеал.
14 Януари, 2015 година
Клара… — въздухът се сгъсти като ектоплазма около аурата на медиум и се разпръсна също тъй бързо, за да се материализира образът на Кейн. Ефирно създание, въздигнато от Преизподнята.
— Не… — опита се да каже тя, но дори не чу гласа си.
— Успях, Клара… — рече той. — Благодарение на твоята мисъл… Иначе всичко би било загубено… Успяхме заедно.
— Но това… — думите увиснаха във въздуха. Тежаха толкова много и тя не бе способна да повярва, че толкова години е говорела с лекота.
— Казваха — продължи той, — че да се явиш е трудно и дори невъзможно… Изисква концентрация на мисълта, присъща на малцината богове, които са далеч, в края на вселената.
— Възможно ли е това… — смехът й се извиси през сълзите и ръцете и се опитаха да го прегърнат.
Опита се да я задържи, но тя падна.
— Съжалявам — рече той. — Удари ли се?
Тя остана за дълго седнала.
— Ти дори не говориш — рече тя. — Не чувам и моя глас.
— Това са нашите мисли — отвърна той. — Цял век се опитвах да го постигна. Да достигна телепатията. И не само това — да я направя достъпна и за теб.
Той млъкна.
— Какво говоря… Ние заедно го сторихме, Клара. И трябва да сме щастливи.