— Милост, господине, не я убивайте!
При тези думи полковникът трепна. Огорчение замени пристъпа на гняв.
— Ясно ми е за какво намеквате — каза той. — От деня, когато от яд убих вашето ловджийско куче, вие непрестанно ме укорявате. Да не е кой знае колко голяма загуба? Куче, което никога не спазваше правилата на лова и все се хвърляше върху дивеча. За какво ни беше? Освен това вие го обикнахте едва след смъртта му: докато беше живо, не му обръщахте толкова внимание; сега обаче, когато него го няма, това ви дава повод да ме упреквате…
— Нима някога съм ви упреквала? — запита госпожа Делмар с тази кротост, която снизходително проявяваме към хората, които обичаме, или от уважение към себе си, ако имаме работа с хора, които не обичаме.
— Не исках да кажа това — възрази полковникът с полубащински, полусъпружески тон, — но в сълзите на някои жени се таят много по-жестоки укори, отколкото във всички проклятия на други. Дявол да го вземе, госпожо, знаете, че не обичам да плачат около мене…
— Мисля, че никога не сте ме виждали да плача.
— Ах, а да не би да не виждам постоянно зачервените ви очи! Боже мой, та това дори е по-лошо.
Докато траеше тази семейна разпра, младият човек стана и спокойно отпрати Офелия; после се върна, запали една свещ, постави я над камината и седна срещу госпожа Делмар.
Това всъщност незначително обстоятелство оказа неочаквано въздействие върху настроението на господин Делмар. Когато равната светлина на свещта замени трептящия блясък на огъня в камината, той изведнъж забеляза колко страдалчески и изнемощял вид има жена му тази вечер, видя уморената й поза, дългите й черни коси, падащи върху отслабналите й бузи, тъмните сенки под помръкналите й зачервени очи. Обиколи няколко пъти стаята, после се върна при жена си и рязко промени разговора.
— Как се чувствувате днес, Индиана? — запита той с непохватността на човек, чието сърце и характер рядко действуват съгласувано.
— Както обикновено, благодаря — отговори тя, без да проявява нито изненада, нито обида.
— Както обикновено не е отговор или по-скоро е чисто женски отговор, уклончив, който не означава нито „да“, нито „не“, нито добре, нито зле.
— Точно така, нито съм добре, нито съм зле.
— Нищо подобно — грубо възрази полковникът, — вие лъжете! Знам, че не се чувствувате добре. Казали сте го на тук присъствуващия сър Ралф. Да не би аз да лъжа? Кажете, господин Ралф, спомена ли ви тя такова нещо или не?
— Спомена ми — отговори флегматично сър Ралф, без да обръща внимание на укорителния поглед, който му хвърли Индиана.
В този миг в стаята влезе четвърто лице — домакинът на къщата, бивш сержант от полка на господин Делмар.
Той обясни с няколко думи на господин Делмар, че според него крадците на въглища са се промъкнали предишните нощи точно в този час в парка, ето защо му била необходима пушка, за да обиколи навсякъде, преди да затвори вратите. Господин Делмар, който съзря в това произшествие някакво войнствено приключение, взе веднага ловната си пушка, даде една и на Льолиевр и се накани да излезе.
— Как? — ужасено извика госпожа Делмар. — Нима се готвите да убиете някой беден селянин за няколко торби въглища?
— Ще убия като куче — отговори Делмар, разгневен, че му възразяват — всеки, който броди нощем в имението ми. Ако познавате закона, госпожо, щяхте да знаете, че той ми дава тази власт.
— Отвратителен закон — отговори разпалено Индиана.
После се овладя и добави по-спокойно:
— А ревматизмът ви? Забравяте, че вали и ако излезете тази вечер, утре ще легнете болен.
— Изглежда, много ви е страх, че ще бъдете задължена да се грижите за стария си мъж — отговори Делмар и рязко блъсна вратата.
После излезе, като продължаваше да мърмори срещу възрастта си и срещу жена си.
II
Двете лица, които назовахме Индиана Делмар и сър Ралф, или ако предпочитате господин Родолф Браун, продължиха да седят един срещу друг така спокойни и студени, сякаш съпругът беше при тях. Англичанинът дори не помисли да се оправдава, а госпожа Делмар чувствуваше, че няма сериозна причина да го упрекне; той се бе намесил в разговора с добро намерение. Все пак накрая тя се насили да прекъсне мълчанието и се реши да го посмъмри.