— Не беше красиво от ваша страна, драги Ралф — каза тя. — Нали ви бях забранила да повтаряте думите, изплъзнали ми се в момент на болка, а господин Делмар е последният човек, когото бих желала да осведомя за болестите си.
— Не ви разбирам, скъпа — отговори сър Ралф. — Вие сте болна, а не желаете да се лекувате. Наложи ми се да избирам между двете възможности: да ви загубя или да предупредя мъжа ви.
— Да — усмихна се тъжно госпожа Делмар, — и, разбира се предпочетохте да предупредите върховната власт!
— Грешите, наистина грешите, повярвайте ми, като се гневите така срещу полковника; Той е честен, достоен човек.
— Кой е казал обратното, сър Ралф?…
— Как кой? Вие самата, без да искате, Вашата тъга, болезненото ви състояние и, както сам той отбеляза, зачервените ви очи говорят на всички всеки миг, че не сте щастлива…
— Мълчете, сър Ралф! Отивате твърде далеч. Не съм ви разрешила да си позволявате толкова много.
— Виждам, че ви ядосвам, но какво да правя! Не умея. Не зная тънкостите на вашия език и освен това имам нещо много общо с мъжа ви, нямам представа, както и той, какво трябва да кажа на жените нито на английски, нито на френски, за да ги утеша. Друг някой би ви дал възможност да разберете без много приказки мисълта, която аз изразявам тъй непохватно, би намерил начин да спечели доверието ви, което се затваря пред мен. Не за пръв път откривам, във Франция особено, че придават по-голямо значение на думите, отколкото на мислите. А жените предпочитат…
— О, вие страшно презирате жените, драги Ралф. Аз съм тук сама срещу двама; трябва да се примиря с мисълта, че никога няма да бъда права.
— Дай ни доказателство, че ние грешим, братовчедке, бъди като преди здрава, весела, свежа, жизнерадостна; припомни си остров Бурбон и нашето прелестно кътче Берника, и нашата дружба, на толкова години, на колкото си ти…
— Спомням си също и баща си… — подчерта тъжно Индиана, като подаде ръка на Ралф.
Двамата потънаха в дълбоко мълчание.
— Индиана — обади се след малко Ралф, — щастието винаги зависи от нас. Често трябва само да протегнем ръка, за да го уловим. Какво ти липсва? Имаш добро положение, което може би е за предпочитане пред богатството, чудесен съпруг, който те обича от цялото си сърце и, осмелявам се да добавя, искрен и предан приятел…
Госпожа Делмар леко стисна ръката на сър Ралф, но не промени позата си; остана със сведена глава, втренчила овлажнелите си очи във вълшебната игра на жаравата.
— Вашата тъга, скъпа приятелко — продължи сър Ралф, — се дължи на болезненото ви състояние; кой от нас може да избегне тъгата, сплина? Огледайте се, ще видите, че мнозина ви завиждат и с право. Човекът е така устроен, винаги да се стреми към онова, което му липсва…
Ще спестя на читателя множеството банални умозаключения, които добрият сър Ралф изреди с еднообразен и дотеглив като мислите му тон. И то не защото беше глупак, а защото не беше вещ по тези въпроси. Не му липсваха нито здрав разум, нито опит; но да утешава жена, беше, както сам той признаваше, извън възможностите му. Освен това той така малко разбираше мъката на другите, че дори при най-добро желание да намери лек, всъщност само подлютяваше раната. Чувствуваше добре колко е непохватен, затова рядко показваше, че забелязва огорченията на приятелите си; и в този случай трябваше да направи неимоверни усилия, за да изпълни това, което смяташе за най-мъчителния дълг на дружбата.
Като забеляза, че госпожа Делмар едва го слуша, той млъкна и сега в стаята се носеха хилядите гласчета, шепнещи в разгорилите се дърва, жалната песен на разпалената, запламтяла цепеница, пращенето на кората, която се сгърчва, преди да разцъфне, и леките фосфоресциращи избухвания на дървесината, разпръскващи синкав пламък. От време на време кучешки вой се смесваше със слабото свистене на вятъра, промъкващ се през процепите на вратата, и с шума на дъжда, който шибаше стъклата. Може би това беше една от най-тъжните вечери на госпожа Делмар в малкия й замък в Бри.
Пък и някакво смътно очакване тегнеше над тази впечатлителна душа, над тази жена, цяла изтъкана от нерви. Слабите същества живеят вечно обзети от страхове и предчувствия. Госпожа Делмар като всички креолки беше болезнено нервна, преследвана от суеверия; нощните съзвучия, промените в лунната светлина й предвещаваха разни събития, предвещаваха близки нещастия, а нощта, изпълнена с тайни призраци, шепнеше на тази мечтателна и тъжна жена с глас, който само тя умееше да разбира и да тълкува според своите страхове и страдания.