И все пак въпреки изобилието от твърде познати романтични похвати, настроения и образи, романът „Индиана“ има своите достойнства. Феминистичен роман, той представлява обвинителна реч срещу обществото, което дава права и свобода само на мъжа.
Колкото и странно да изглежда, цялото действие в това произведение се води, и то твърде енергично, от жертвата, в чийто образ Жорж Санд въплъщава не само свои черти, но и черти на типичната модерна за времето жена. „Индиана — пише тя — е типичната жена, слаба и силна, уморена от тежестта на въздуха, но в състояние да носи небето. Плаха в живота, смела в дните на битките, сръчна и проницателна, за да улови развързаните нишки на съвместния нещастен живот, тя е наивна и глупава и не може да разбере истинската същност на своето щастие; тя се подиграва на целия свят, а се оставя да бъде измамена от един човек; без честолюбие за себе си, изпълнена е с честолюбие за обекта на своята любов; презира суетата на века за себе си, а се оставя да бъде прелъстена от човека, който е събрал в себе си цялата земна суета. Ето това е, аз мисля, жената, една невероятна смесица от слабост и енергия, величие и плахост — същество, съставено от две противоположни натури, възвишена и мизерна, умела в лъжата и лесна да бъде лъгана.“ Не ни учудва фактът, че този именно образ е бил особено привлекателен за тогавашния читател. Доказателство за това е присъствието във френския роман в продължение на повече от двадесет години на тъжната, носталгична героиня, принцеса в заточение, неразбрана самотна жена.
Сравнени с „Индиана“, селските романи „Дяволското блато“ и „Малката Фадет“, които Емил Фаге нарича „френските георгики“, представляват романи-идилии, с изчистена сюжетна линия, със стройна композиция и изключително дълбоко искрено чувство на симпатии и любов към простите хора от френското село. Шедьоври на пасторалния роман с идеализирани селяни и селянки, с приказния тон на повествованието, те напомнят стари, красиви легенди. Наистина това не е действителността. А по-скоро една поетична визия, която трансформира тази действителност по особен начин. И в двата малки романа се чувствува единство на тона, хармония на кадъра с персонажите, на чувствата с простите приключения. Завладява ни поезията на полето, на селото. Поезията, която идва от природата, от свежестта на въздуха, от парфюма на ливадите, и поезията, която се крие в простотата и искреността на чувствата и в чудесната наивност на персонажите, слисани пред величествените гледки на природата. Чрез тези две творби Жорж Санд показва в каква степен добротата е присъща на човека. Жермен и Мари от „Дяволското блато“, Ландри и Фадет от „Малката Фадет“ са привлекателни именно защото са непосредствени и чисти. Далеч от покварата на цивилизованото общество, освободени от всякакви принуди, те осъществяват себе си и намират лесно щастието. Чрез тези персонажи писателката отново ни връща към милата, неприемлива утопия за златния век, за всеобщото щастие, настъпила в резултат на незнайно по какъв път освобождаване на човека от всякакви принуди — икономически, политически и дори от принудите на традицията.