Индиана Джоунс влезе в клуба „Оби Ван“ точно когато програмата свършваше. Златистите туники на момичетата изчезнаха зад завесата, сподирени от откъслечни ръкопляскания. Жалко, че си отивате, красавици, усмихна се едва забележимо той. Тъкмо идвах да ви видя.
Слизаше бавно по стълбите, а очите му внимателно оглеждаха задимената зала.
Всичко си беше такова, каквото го помнеше, ако не и по-разюздано. Тълпата посетители се наливаха и тъпчеха тъй, сякаш идеше краят на света. Представители на изчезващ човешки вид, помисли си Индиана Джоунс. Негодници, които историята няма да запомни с нищо. Очите му се спряха върху масата на Лао Че.
В подножието на стълбата го посрещна млад келнер с оредяла коса. Казваше се Ву Хан, слаб и жилест мелез с майка китайка и баща холандец, мрачен тип, от когото се излъчваше заплаха. Покланяйки се пред Джоунс с любезна усмивка, той едва чуто прошепна:
— Внимавайте!
Индиана му кимна с престорена разсеяност и се насочи към компанията на Лао Че. Докато стигне до тях, аплодисментите затихнаха.
— Радвам се да ви видя, доктор Джоунс — каза Лао Че.
— Аз също — отвърна Индиана.
Лао наближаваше петдесетте. Беше загладен, добре охранен мъж, който явно водеше охолен живот, но под кожата му се криеха стоманени мускули, пъргави като мускулите на гущер. Носеше черно копринено сако и черна риза с бяла вратовръзка. Безизразните му очи бяха полускрити от тежки подпухнали клепачи. На малкия пръст на лявата си ръка азиатецът носеше златен пръстен с печат на династията Чанг, една от най-старите кралски фамилии на Китай. Инди тутакси го оцени и му се възхити с вещината на професионалист.
От лявата страна на Лао седеше Као Кан, копие на баща си: също тъй масивен, безстрастен и жесток. Другият му син, Чен, седеше отдясно. Беше висок и толкова слаб, че приличаше на призрак. Около врата си бе увил бяло шалче и Инди изведнъж си спомни за изгнилите бинтове, с които бяха омотани неотдавна изровените безименни трупове.
Лао изломоти нещо на китайски и се усмихна язвително. Чен и Као Кан злобно се изкискаха, ала усмивките им бързо се стопиха при спокойния отговор на собствения им език.
— Никога не сте ми казвали, че говорите китайски! — заплашително изръмжа Лао.
— Нима трябва да парадирам с това? — спокойно отвърна Инди.
Зад гърба му се появиха двама едри телохранители. Бързо и ловко го обискираха за оръжие, а сетне изчезнаха. Инди трудно понасяше подобни маниери, но предварително си бе обещал да ги изтърпи. Отмести стола и се настани срещу Лао.
Появи се келнер, който постави пред стария гангстер голяма чиния с хайвер и сребърна купа с лед, от която надничаше гърлото на бутилка шампанско.
Върху лицето на престъпническия главатар пак цъфна усмивка.
— Шампанското и хайверът са специално за нашата среща — обяви той. После впи очи в Инди и тихо подхвърли: — Значи наистина сте намерили Нурхачи, доктор Джоунс!
— Много добре знаете — отвърна Инди и се приведе напред. — Нали снощи едно от момчетата ви се опита да ми го задигне?
Върху масата се появи лявата ръка на Као Кан. Беше плътно бинтована, а показалецът липсваше.
— Унижихте сина ми! — просъска мрачно Лао Че.
— Напротив, вие ме унижихте — спокойно отвърна Инди. — И не забравяйте, че все пак пощадих живота му.
Змийските очички на Лао не слизаха от лицето му.
— Искам Нурхачи, доктор Джоунс процеди след миг той. Ръката му постави дебела пачка банкноти в подвижния улей, вграден в средата на масата. Чен го завъртя и парите спряха пред Инди.
Индиана Джоунс сложи длан върху парите, прецени за част от секундата колко са приблизително, а след това ги обърна в долари. Бяха малко, твърде малко. Завъртя улея в обратна посока и поклати глава.
— С това не мога да покрия дори част от разноските си, Лао — рече той. — Мислех, че ще си имам работа с почтен мошеник!
Синовете на гангстера пуснаха по една китайска ругатня, а Чен се надигна от мястото си.
Върху рамото на Лао внезапно кацна нежна женска ръка в елегантна ръкавица. Очите на Инди бавно се плъзнаха по безупречно бялата кожа и се спряха върху лицето на жената.
— Някой трябва да ни запознае — каза Уили, без да отмества поглед от Джоунс.
Лао Че махна на сина си да седне и неохотно промърмори:
— Доктор Джоунс, това е Уили Скот. Уили, представям ти известния археолог Индиана Джоунс.
Уили заобиколи масата, а Инди се надигна да я посрещне. Стиснаха си ръцете и се огледаха с взаимно одобрение.
Лицето й му допадна. Дарено с естествена красота, то носеше отпечатъка на житейски страдания. Приличаше на необработен скъпоценен камък, блеснал с цялото си великолепие сред пясъка и калта. Самороден кристал, очакващ опитната ръка на майстора. Ефирната шапчица с форма на пеперуда сякаш изникваше направо от златистите й коси. Инди я възприе като признак на известна екстравагантност, а тънките ръкавици недвусмислено казваха: „Занимавам се с какво ли не, но избягвам да го докосвам“. От нея се разнасяше аромат на скъп парфюм, а украсената й с пайети рокля беше с гол гръб и дълбоко деколте. Жена, която се отдава хладнокръвно и пресметливо, но въпреки това оставя неизличим спомен у мъжете, помисли си Инди. А фактът, че е в компанията на Лао Че, я прави опасна, твърде опасна.