Уили веднага го позна — беше същият онзи мъж, който влезе в бара малко преди края на песента й. Първоначалното й впечатление се потвърди — хубав и привлекателен мъж, чието място съвсем не беше тук, в този бардак. Но къде бе то все пак? Не можеше да определи. Археолог? Това нищо не й говореше. Имаше странен белег на брадичката си и тя с удоволствие би го разпитала за него. Отдавна проявяваше слабост към интересни белези. Очите му бяха красиви, макар да й беше трудно да назове цвета им. Сиво-зелени, с кафяви точици, преливащи в златисто. Гледаха открито и твърдо, не издаваха никакви емоции.
Жалко, наистина жалко.
Очите й бавно се отдръпнаха от интересния белег и се спряха върху лицето му.
— Представях си археолозите като смешни дребосъчета, които ден и нощ ровят земята и търсят разни мумии — закачливо каза тя, докато се настаняваше на масата.
Лао Че побърза да се намеси:
— Доктор Джоунс ми е намерил Нурхачи и ще ми го даде още сега.
Инди понечи да възрази, но първо почувствува със сетивата си, а после зърна и дулото на насочения към него пистолет в ръцете на Као Кан. Не изгаряше от желание да чуе гласа на това съвсем не безобидно оръжие и реагира светкавично. Грабна от близката масичка дългата и остра двузъба вилица за сервиране.
— Кой е този Нурхачи? — попита Уили, все още недолавяща опасността.
В следващия миг я усети. Индиана Джоунс я дръпна пред себе си и опря острата вилица в бузата й.
Знаех си аз, мина й през ума и тя уплашено погледна към Лао.
— Боде ме с вилицата!
— Махни тоя пистолет, момчето ми — спокойно каза Инди и понатисна вилицата.
Върховете се забиха лекичко в бузата на Уили и тя с усилие запази самообладание.
— Той ме пробожда, Лао! — изплака момичето. Не вярваше, че действително ще го стори, но никога не можеше да се вярва на мъжете и техните опасни играчки.
Лао Че хвърли строг поглед към сина си и той скри пистолета.
Инди моментално се възползува от малката си победа.
— Предлагам да ми дадете дължимото, или край на преговорите! — обяви той, после се обърна към Уили и подхвърли: — Вие сте съгласна, нали?
— Да — прошепна с ярост в гласа тя.
— Тогава му го кажете!
— Плати му — обърна се певицата към Лао.
Гангстерът мълчаливо бръкна в джоба си, извади кожена торбичка и я постави във въртящия се улей. Инди кимна повелително на жената. Тя взе торбичката и изпразни съдържанието й върху масата. Златните монети мелодично издрънчаха на покривката.
— Диамантът, Лао! — заповяда с каменно лице Инди. — И той влизаше в сделката!
Лао сви рамене, усмихна се безпомощно и посегна към вътрешния джоб на сакото си. Оттам извади плоска сребърна кутийка и я сложи в подвижния улей.
Докато очите на Индиана следяха сребърната кутийка, Као Кан изпразни съдържанието на малко шишенце с бял прах в чашата с шампанско пред себе си, изчака кутийката да се доближи до него и я постави редом с нея.
Уили отвори кутийката и впи поглед в едрия диамант с безупречно гладки стени.
— Ох, Лао! — въздъхна тя. Диамантите бяха голямата слабост в живота й. Твърди и прекрасни, ясни като сълза, ала събрали цялата палитра от цветове в себе си. Бяха магическо отражение на дълбоката й същност, а пък и безкрайно ценни. Само един камък като този може да я направи богата за цял живот, може завинаги да я отърве от противни типове като китаеца насреща.
Инди заби вилицата в плота на масата, отблъсна Уили и взе диаманта. Тя го гледаше с хладна омраза.
— Отвратителна змия! — просъска красавицата, най-сетне успяла да определи цвета на очите му.
Той не й обърна внимание и се втренчи в камъка. Беше великолепно обработен, всяка от безупречно гладките му стени беше отделна вселена, древна и прекрасна, без пукнатини и драскотини, без жълтеникави оттенъци. Университетът му години наред издирваше тази красива играчка.
— Хайде! — просъска Лао Че. — Дай ми Нурхачи!
Инди се обърна и махна на Ву Хан — същия онзи келнер, който го беше посрещнал на входа. Той се приближи. През ръката му бе преметната снежнобяла кърпа, а пръстите му ловко прикрепяха голям поднос. В центъра на подноса имаше красиво изработена кутийка от нефрит.