Престана да вика и спря поглед на Дребосъка. Изглеждаше така, сякаш е готов да му благодари за събуждането си от дълъг и смразяващ кръвта кошмар.
Отвори уста и помоли момчето за прошка. Първо на хинди, а след това и на английски.
Появиха се други надзиратели, грабнаха падналия си другар и го измъкнаха навън. Той се съпротивляваше с все сили, очевидно решен да остане буден, да не потъва отново в мрачните кошмари. Не искаше да е пленник на Кали.
Дребосъка наблюдаваше странното превъплъщение на надзирателя с огромно внимание.
— Огънят! — прошепна той. — Огънят го пробуди! Значи и доктор Джоунс може.
Убеден в своето откритие, той грабна един тежък къс скала, намести го в ръце и го понесе към изхода на тунела, където се мяркаше гърбът на последния от надзирателите. Останалите деца го гледаха с изцъклени от страх очи, сигурни, че действията му положително ще им донесат нова порция камшичен бой.
Но Дребосъка нямаше намерение да се занимава с пазачите. Вдигна камъка високо над главата си и го стовари върху веригата, която го приковаваше към останалите.
Халката явно е ръждясала, помисли си той. Сигурно ще успее да я счупи с няколко удара. Едва ли някой от надзирателите допуска, че малките пленници могат да направят опит за бягство. Къде биха могли да отидат, в края на краищата? Осъзнал предимствата на разума, Дребосъка мрачно се усмихна. Разумът е сила — така казваше доктор Джоунс.
Именно с помощта на тази сила той възнамеряваше да освободи своя приятел.
Вдигна камъка и го стовари върху ръждясалата халка на глезена си. Останалите деца продължаваха да го гледат уплашено. Ще избягам оттук, решително стисна зъби Дребосъка. Въпреки многото надзиратели той знаеше къде да отиде.
Вятърът фучеше в просторната пещера и воят му се смесваше с нестройния хор на тълпата, струпала се в храма. Сред монотонните гласове се открояваше пискливият крясък на Мола Рам. Седнал на трона си, махараджата се поклащаше унесено.
Чатар Лал продължаваше да стои до Индиана.
— Разбираш ли какво ни казва? — попита той.
Индиана кимна отнесено и занарежда:
— Кали-Ма ни закриля. Ние сме нейни деца. Ние доказваме своята вяра и привързаност към нея, като й предлагаме своята плът и кръв.
Чатар Лал беше очевидно доволен от бързия напредък на новия послушник.
Понечи да каже нещо, но думите му бяха заглушени от остър писък, страхотен сърцераздирателен вик на изпаднал в ужас човек, който се разнесе откъм забуления в пушеци олтар.
Индиана безстрастно наблюдаваше как довеждат Уили. Беше в одежди на индийска послушница, окичена с цветя и украшения. Двама жреци я стискаха здраво за раменете, а тя правеше безуспешни опити да се изтръгне от тях, плачеше, кълнеше и плюеше. Очевидно знаеше какво я очаква.
Чатар Лал я посочи и каза на Инди:
— Твоята приятелка е видяла и чула всичко! По тази причина вече няма да говори.
Повлякоха я към статуята на Кали и очите й се спряха на Инди, все така спокоен и мълчалив.
— Инди! Помогни ми! — викна Уили. — Какво ти е, за Бога?!
Той безстрастно наблюдаваше как привързват китките й към квадратната желязна кошница, висяща от протегнатите ръце на страховитата каменна богиня.
Помогни ми, за Бога, какво ти е, просъска чародейката и Инди се усмихна на вероломството й. Виждаше всичко в червено, но някак като на осветена фотографска плака — тъмното беше светло, а светлото — тъмно. Кървавочервена беше цялата панорама пред очите му, с изключение на чародейката — тя бе черна. Черна и бръмчаща — сякаш в тялото й бяха вградени хиляди невидими струни. З-з-з-з, пищеше към него тя.
Тихо, смъмри я той, ще събудиш влечугото. Но Кали е тук, Кали ще се справи с пищенето, Кали ще укроти змията в гърдите му. Противното жужене ще изчезне с помощта на болката и мъченията, влечугото ще остане заспало благодарение на жертвоприношението в чест на великата Кали-Ма.
Инди погледна надолу към каменния под и видя как огромна боа-удушвач бавно се плъзга към мрачния олтар. Наведе се, взе я в ръце и погали главата й. Бяха духовни братя. Притисна я до гърдите си, близо до мястото, където спеше по-малката й роднина, после пристъпи крачка напред, за да го види по-ясно Уили. Най-сетне беше заедно със семейството си.
Тя не можеше да повярва на очите си.
— Инди, не им позволявай това, моля те!
Той не реагира дори с жест, ръката му бавно продължаваше да гали отвратителното влечуго.