Инди сложи камъните в чантата, метна я през рамо, после затъкна камшика в пояса си. Накрая облече ризата, мръщейки се от болка при всеки досег с разранения му гръб.
Отиде да вдигне смачканата бейзболна шапка на Дребосъка от земята, изтупа я, оправи внимателно гънките й и тържествено я положи на главата на момчето.
После нахлупи собствената си шапка.
Всичко бе наред, нещата отново заеха обичайното си място.
На лицето на Дребосъка грейна широка усмивка:
— Инди, приятелю!
Няма значение какво ги очаква занапред! Приятелството им е живо и ще бъде вечно, като блестящите в небето звезди!
Уили колебливо се изправи и се приближи.
— Трябва да ни измъкнеш оттук, Инди! — умолително прошепна тя.
Инди бавно огледа това злокобно място. Далеч долу громоляха вагонетки, невинните деца продължаваха робския си труд, тежките камъни чупеха ноктите им.
— Точно така — кимна той. — Но всички! Насочиха се към пещерата зад олтара.
В мината ставаше нещо необикновено — децата бяха зърнали, макар и за миг, лицето на свободата.
Десетки от тях бяха видели с очите си бягството на Дребосъка и слухът бързо се разнесе из многобройните галерии.
Един от тях беше успял да избяга!
Значи измъкването от този ад е възможно!
Продължиха да работят, но вече беше различно. Вместо покорно да свеждат глави, повечето от тях внимателно наблюдаваха надзирателите. Мускулите на измършавелите им тела тръпнеха от плахо нетърпение, а не от обичайната изнемога. Някои дори се заеха да броят пазачите.
Успял да избяга от битката край олтара, Мола Рам се спусна в мината и запозна със събитията началника на охраната. Двамата разпоредиха на част от надзирателите да се качат в храма и да окажат помощ на жреците, а на останалите наредиха да си отварят очите на четири, тъй като тримата чужденци сигурно ще се опитат да избягат именно оттук.
Но нито Мола Рам, нито началникът на охраната можеха да допуснат, че е възможен бунт вътре в самата мина.
Пет деца, оковани в обща верига, с мъка се придвижваха към празната вагонетка в дъното на шахтата. Момиченцето, което вървеше най-отзад, се препъна и падна.
Убеден, че става въпрос за явна преструвка, надзирателят на шахтата се втурна вътре, сграбчи момиченцето и вдигна камшика си. В същия миг замръзна от изумление, видял как от мрака изскача фигурата на Инди. Юмрукът на американеца се стовари върху челюстта му със страшна сила. Очите на индиеца се извъртяха нагоре и той се свлече безжизнен на земята.
Дребосъка измъкна ключа от колана му и сръчно свали оковите от краката на децата, които смаяно го наблюдаваха. Миг по-късно Инди вече им показваше как да замъкнат безжизненото тяло на надзирателя до празната вагонетка и да го захвърлят там.
Това беше началото.
Петте освободени деца се промъкнаха в съседната шахта и скочиха върху надзирателя. Той беше толкова слисан, че дори не успя да извика. След миг се просна в безсъзнание на земята, повален от няколко точни попадения на тежки камъни, а освободените роби се увеличиха с още пет. После с десет. Стана нещо като верижна реакция и не след дълго из галериите тичаха тълпи свободни деца. Надзирателите изпаднаха в паника.
Най-сетне бе подаден сигнал за тревога. Група надзиратели направиха опит да натикат все още окованите деца в една изолирана пещера, но бяха спрени от Инди и освободената вече тълпа. Инди раздаваше тежки удари с камшика си наляво-надясно, а хлапетата хвърляха камъни по уплашените мъже с тюрбани. Уили и Дребосъка имаха задължението да вземат ключовете от повалените и да освобождават нови групи.
Не след дълго надзирателите го обърнаха на бяг. Грабнала тежка лопата, Уили ги пресрещаше и с точни удари ги запращаше в Страната на сънищата, Дребосъка ги препъваше с вериги, тълпи освободени роби ги бутаха в дупки и ги смъкваха от стълби, кошници с камъни се изсипваха върху нещастните им глави.
В крайна сметка надзирателите се оказаха погълнати от тълпата и напълно разбити. Струпали се в средата на огромната дупка, освободените деца се оглеждаха наоколо с усмивки и пораснало самочувствие.
Пред тях се изправи Дребосъка, истинският вдъхновител на въстанието им.
— След мен! — викна той и ги поведе към изхода с широка усмивка.
Инди и Уили бавно поеха след детското шествие. Току изскачаше по някой пазач, опитвайки се да го спре или просто да изчезне, но децата го помитаха за секунди и неотклонно продължаваха напред.
Вървяха нагоре по тясната вита пътечка, следвани от двамата възрастни. Скоро излязоха от мината, минаха покрай олтара и се озоваха в храма.
Вътре беше пусто. Само вятърът пееше тъжната си песен край самотната статуя на Кали.