Тя не се включи.
Дръпна, по-силно.
Дръжката неочаквано остана в ръцете му.
— Ох, ох, голяма грешка! — изпъшка той с облещени очи.
— Май е така — кимна Уили.
За съжаление вагонетката им изкачи лекото нанагорнище и отново пое надолу.
Естествено, скоростта им започна да нараства.
Инди се надвеси над предния борд и видя, че цялата спирачна система се е откачила и виси свободно на стоманеното въже. Дръпна се навътре и тримата приятели се спогледаха. На всички им беше ясно какво ще последва — и без това бяха останали твърде дълго заедно.
Ти си добър човек, Индиана Джоунс, помисли си Уили. С радост бих те срещнала и на оня свят.
Надявам се вие двамата да оцелеете и да си помагате, тъй като аз едва ли успях да го сторя, каза си Индиана.
Ако Чао-пао е решил, че тази госпожа е последното съкровище за мен на този свят, май ще е по-добре да стоя близо до нея, рече си Дребосъка.
Уили и Дребосъка придържаха Индиана за ръце, докато той внимателно прекрачи предния борд на вагонетката.
Бавно започна да се спуска надолу, а Уили и Дребосъка здраво стискаха ръцете и дрехите му. Когато слезе на сантиметри от релсите, протегна крак и се опита да достигне металното блокче на спирачката. Леко и внимателно го намести на пръстите си, а след това го притисна към бясно въртящото се колело.
— Движим се неудържимо! — каза Уили с пребледняло лице. Чувствуваше, че започва да се изпотява, а вкопчените й в Инди ръце отмаляват. После вдигна очи и това, което видя, я накара да избухне в нервен смях. Тунелът беше глух и релсите се задънваха в каменна грамада само на няколко десетки метри от тях.
Дребосъка също видя канарата и уплашено извика:
— Ще се разбием!
Не беше предвидено чудесното пътешествие да свърши по този начин!
Индиана вдигна глава. Никакво съмнение — действително летяха с шеметна скорост към огромна канара и първото нещо, което щеше да влезе в досег с нея, бе собствената му глава.
Стисна зъби и натисна спирачното блокче с цялата сила на крака си. То изскърца гневно и се впи в блестящата стомана на колелото. Захвърчаха искри. Стъпалото на Индиана мигом се нагорещи, но той не усещаше болката, съзнанието му бе погълнато единствено от мисълта да продължава да натиска спирачката, забрани си да мисли дори за летящата към главата му каменна стена.
А тя стремително приближаваше.
После постепенно скоростта намаля. Инди се задъха от напрежение, а спирачният механизъм подпуши. Вагонетката видимо забавяше ход, но продължаваше да се носи неумолимо напред. Инди наблягаше с цяло тяло върху спирачката, натискаше тъй, сякаш обсебен от дявола, а вагонетката все повече забавяше ход.
Скоростта намаля дотолкова, че изминаха последните няколко метра почти пълзешком. После точно когато гърбът на Инди опря в канарата, вагонетката се поразклати и спря.
Инди слезе, изкуцука на няколко метра встрани и погледна димящия си ботуш.
— Вода! — прошепна той.
Уили и Дребосъка също слязоха от вагонетката, олюляха се и на лицата им се появиха колебливи усмивки.
Едва сега видяха, че тунелът извива наляво и продължава, вече без релси. Поеха по него, без да промълвят нито дума. И тримата бяха потресени от перипетиите на подземното си пътешествие.
След известно време се появи ветрец, който бързо се превърна в ураганен вятър, помитащ всичко пред себе си. Заедно с него до слуха им долетя все по-нарастващ тътен. Стените затрепериха. Беше страшно.
Спогледаха се неспокойно, свиха рамене и забързаха. Инди се тревожеше от вятъра. Дълбоко под земята не би трябвало да има толкова силен вятър.
Тътенът ставаше все по-мощен. Хвърлиха поглед назад. Нищо.
— Инди? — въпросително го погледна Уили.
Не знаеше какво става, но сграбчи Уили и Дребосъка за ръце и тримата хукнаха.
Тътенът продължаваше да се усилва и от тавана на тунела се отрониха дребни камъчета. Земята под краката им се тресеше и Дребосъка неволно си спомни за един филм, в който показваха изригването на вулкан. Никак не му се искаше да си го спомня точно в този момент. Дали пък не се е разгневил Богът-пазител на гръмотевиците?
Тичаха. Тичаха колкото им крака държат, без да знаят защо го правят. Все още.
Тътенът вече бе оглушителен. Уили хвърли поглед назад, коленете й изведнъж омекнаха и тя се спря. Гледаше назад, парализирана от ужас, а на лицето й бавно се изписа израз на обреченост.
Чудовищна стена от вода нахлу и за миг изпълни напречния тунел, който току що бяха подминали, после с грохот се насочи към тях.