Битката започна. Очевидно добър фехтовчик, индиецът яростно атакуваше и от остриетата на сабите захвърчаха искри. Инди се задоволяваше да блокира святкащото насреща му оръжие, а умът му трескаво търсеше начин да елиминира предимството на противника. Откри го съвсем естествено — в един момент, избягнал поредната атака на освирепелия индиец, той пусна сабята, сграбчи го през кръста и двамата се затъркаляха по стръмния склон. Сипеят свършваше в леко издигната скала. Когато вкопчените един в друг мъже стигнаха там, съдбата се оказа благосклонна към Инди и той се озова върху своя противник. Без да се колебае нито секунда, се възползува от предимството си — грабна сабята на индиеца, изпусната при падането, и го халоса с дръжката в челюстта. Двубоят приключи.
Инди се надигна и хукна обратно към моста, без да изпуска сабята от ръце. Уили и Дребосъка бяха почти стигнали отсрещния край. Той погледна към тях и стъпи върху люлеещите се въжета.
Вървеше бързо, придържайки се към нестабилните парапети. На всеки две-три крачки някоя от изгнилите летвички се чупеше под тежестта му и той увисваше на ръце. Гледаше надолу, насочил цялото си внимание към прогнилите дъски. Беше точно по средата, когато до слуха му долетя вик и той вдигна глава. В другия край на мостчето се бяха струпали войници от охраната на храма, които издърпаха Уили и Дребосъка на скалата. Двамата се съпротивляваха, но войниците бяха много и с лекота ги укротиха.
Инди спря, обзет от несигурност.
— Внимавай зад теб! — викна пронизително Уили и той рязко се извъртя.
От тунела зад него изскочиха още войници. Погледна отново напред и видя, че двама от тугите, заловили приятелите му, предпазливо пристъпват по мостчето.
Спрял безпомощно насред люлеещите се летвички, Индиана гледаше пълзящите към него войници, гъмжащото от разгневени крокодили ждрело в краката си, ясното небе отгоре.
Положението бе почти безнадеждно. Но Индиана Джоунс никога нямаше да се предаде!
Сякаш в потвърждение на мислите му откъм пропастта се надигна вятър. На края на мостчето се появи Върховния жрец Мола Рам. Облечен в религиозните си одежди, той се усмихваше като човек, който държи всички козове. Зад него Уили и Дребосъка се мятаха в ръцете на войниците.
Силно залюлян от извилия вятър, Инди се вкопчи във въжетата и кресна на жреца:
— Пусни приятелите ми!
Мола Рам извика нещо на хинди и войниците в двата края на мостчето запълзяха към американеца.
— Внимавай! — предупреди го отново Индиана.
— Не си в положение да издаваш заповеди, доктор Джоунс! — язвително отбеляза жрецът.
— Искаш си камъните, нали? — извика в отговор Индиана и попипа чантата на гърба си. — Ако не махнеш войниците от моста и не освободиш приятелите ми, камъните отиват долу!
— Пусни ги, доктор Джоунс — отвърна спокойно Мола Рам. — Лесно ще ги извадим. Но теб никой няма да те измъкне. — После се обърна към войниците и извика: — Йане!
Подчинявайки се на повелителния му жест, униформените индийци отново запълзяха към нещастника на паянтовото мостче.
Защо всичко трябва да става с толкова усилия, запита се безмълвно Инди, после решително стовари острието на сабята върху едното от носещите въжета. Мостчето силно се разклати, а въжето бавно започна да се прокъсва. Войниците замръзнаха по местата си.
Мола Рам кимна одобрително.
— Впечатляващо, доктор Джоунс — подвикна той. — Но не вярвам, че си решил да се самоубиеш.
Направи нов знак с ръка и войниците отново запълзяха към Индиана. Неохотата им беше вече съвсем явна.
Инди вдигна сабята, но този път посече другото въже. То също започна да се прокъсва — нишка по нишка, подобно механизма на адска машина.
Мостчето отново се разклати и войниците заковаха на място, люшкани от поривите на вятъра.
Усмивката на Мола Рам се стопи. Изблъска Уили и Дребосъка пред себе си, измъкна нож и ги принуди да вървят по мостчето. Притисна острието в гърба на Уили и извика:
— С теб ще умрат и твоите приятели!
Индиана хвърли поглед към войниците в двата края на моста, премести очи върху Уили и Дребосъка, спрели на два-три метра от спасителната скала, върху Мола Рам, решително опрял нож в гърба на момичето. После погледна към така желаната равнина, към синьото небе. След това пое дъх и дръзко извика:
— Значи ще направим по един чудесен скок! Всички!
Очите му потънаха в очите на Дребосъка и в този поглед имаше всичко — спомени, съжаление, обещание. И едно ясно послание: този път няма шега!
И Уили го долови. Отправи изпълнени с копнеж очи към Индиана и тъжно си помисли: ех, Инди, колко хубаво можеше да бъде! После хвърли отчаян поглед към Дребосъка и видя как кракът му бавно и почти незабележимо се увива около едно свободно висящо въже. Окаменяла от ужас и едновременно с това страшно развълнувана, Уили тайно направи същото — бавно и внимателно уви около китката си висящото наблизо въже.