Блеър го усети, преди да го чуе — нечие присъствие в тесния коридор, непосредствено до рамото си. Рязко се завъртя и видя някаква смътна фигура. Постепенно тя прие форма и около нея запулсира синьо-бял ореол. Беше дребна старица.
Нежният й глас, който беше чувала и преди, я призова: Блеър, скъпа. Мъдрецът приветства смъртта, само глупакът се страхува от нея. Блестящото привидение изчезна.
— Ако ти се живее, следвай ме — извика Блеър на Гант.
Завиха на ъгъла, гигантското чукало беше само на около три метра от тях и продължаваше напред. От дясната им страна бе коридорът, по който току-що бяха дошли. Блеър направи няколко стъпки назад и огледа черната стена при острия завой. Прокара длани по нея.
— Няма жлебове. Това е единственото място, където камъкът не е издраскал стените. — Огледа пода. — Няма и стрити кости.
Вцепени се.
— Няма да мърдаме. Ще посрещнем смъртта открито.
— Мисля, че е по-добре да се върнем при стената в дъното — възрази Гант.
— Бих те оставила да правиш каквото си искаш, но ми трябваш, за да стигна до портала. Така че стой на място, дърт гущер.
Гигантското чукало беше минало ъгъла. Три стъпки. Две. Гант пристъпваше нервно. Една стъпка… камъкът докосна дрехите им и Гант се опита да се измъкне, но Блеър го сграбчи за ръката и го задържа. Камъкът докосна гърдите им и съвсем лекият отначало натиск скоро стана непоносим. Блеър обърна лице и грапавата повърхност на камъка целуна бузата й сякаш с устни от шкурка. Придвижи се още напред, изкарвайки живота от дробовете им.
— Май идеята не беше добра — успя да изрече тя.
Чу се глух звук и стената се плъзна зад тях, намалявайки мъчителния натиск. Посоката на движение на камъка се промени и вместо напред, той се разтресе и се плъзна наляво, към сляпата стена. Блеър усети хладен полъх в тила си и се обърна. На мястото на стената се бе отворил нисък коридор, който леко се спускаше надолу. Някъде от дълбините му се чуваше ромон на вода. Минаха по коридора и се озоваха в просторно помещение. На отсрещната стена се извисяваше фасада, подобна на гръцки храм. Пред нея в центъра на сияещо езерце бликаше перлен фонтан, оформен като дърво. Чистите му сини води преливаха през ръбовете на мидените черупки покрай тръбата. Гант изтича до езерцето и падна на колене. Загреба вода в ръцете си и пи. После потопи цялото си лице в искрящата вода и го вдигна. Когато се обърна и погледна към Блеър, тя ахна. Безжизнената тъкан, грозните вени и тлъстите тумори бяха изчезнали като по магия. Блеър виждаше как младежката жизненост на Гант се появява зад съсипаната уродлива маска. Към нея гледаше лице на мъж под трийсетте, хубав, с тъмна вълниста коса и ярки, бистри сини очи.
Изправи се и се приближи. От прегърбената стойка нямаше и следа.
— Фонтанът на младостта. Изначалните води на сътворението. Виждаш ли, оказах се прав!
— Явно — неохотно промълви Блеър. — Обаче дали си заслужава? Цялата болка и страдание, които причини, кръвта по ръцете ти?
Гант се усмихна презрително и цъкна с език.
— Мила моя, целта винаги оправдава средствата. Смирените няма да получат нищо, освен удар с камшик. Така е било и така ще бъде.
— Значи твоите богове са все още славолюбието, двуличието и злото?
Той се изсмя противно.
— Да. Не съжалявам за нищо.
С крайчеца на окото си Блеър забеляза Уенди от другата страна на езерцето.
Гант се обърна да проследи погледа й и се намръщи.
— Предупредих те да стоиш далеч от мен, нагло дете.
Блеър забеляза как бузата му леко затрепери и кожата сякаш започна да губи младежката си лъскавина. Уенди се зарея над езерцето, без да сваля поглед от Гант. Лицето й бе тъй спокойно, очите — тъй блестящи и изпълнени с живот, че приличаше на херувим. Когато стигна до Блеър, тя скочи в обятията й. Блеър почувства майчина любов и покой. По бузите й потекоха горещи сълзи. Избърса ги с опакото на дланта си.
— Не трябваше да идваш, миличка — рече тя на Уенди. — Не знам дали ще успеем да се върнем.