Тя се усмихна, отчаяно мъчейки се да не смръщи вежди. Ал Даджал говореше високопарен английски и показваше чара и небрежните обноски на истински британски джентълмен. Но в този долнопробен щурмовак нямаше и капчица от благородство.
— Нали разбирате, докторе, ние с вас имаме обща страст.
— Сериозно? И каква по-точно? Към ботушите за езда ли?
Той се разсмя сърдечно.
— Виждам, че сте не само прекрасна и интелигентна, но и че имате изискано чувство за хумор.
— Опитвам се.
— Не… имах предвид любовта ни към археологията. Може би сте чували за майка ми Самира ал Бани?
Блеър се престори, че името я е объркало за момент.
— О, имате предвид доктор Фон Редер?
Той кимна и тя бе готова да се закълне, че го вижда леко да се изчервява.
— Това е фамилията й по мъж, естествено. Баща ми е Грегор фон Редер, видният зоолог.
— Забележително. Като студентка изучавах публикациите й за вавилонските разкопки. Какво всъщност беше търсила? Фонтана на младостта ли?
Зениците му се свиха на точки.
— О, имате предвид онзи глупав слух. Тя проявяваше огромен интерес към всякакви митове за изгубени царства… Туле, Шамбала, Лемурия. Вярваше, че всички те се основават на реални исторически факти.
— Това означава ли, че не споделяте страстта й към изчезнали цивилизации и тайнствени съкровища?
Вече бяха стигнали до децата, които се свиваха уплашени, свели погледи по-скоро от страх, отколкото от уважение. Той я погледна предпазливо.
— Навремето Троя се е смятала само за легенда, докато един аматьор не открил руините й дълбоко под земята. Нека просто да кажем, че съм тръгнал на лов за старини, става ли?
Обърна се към децата и я поведе бавно покрай редицата личица. Възрастта им беше различна. Доколкото можеше да прецени, варираха между шест и четиринадесетгодишни. Докато минаваха край всяко едно, той повдигаше брадичката му. Взираше се напрегнато в детските очи, после бъркаше в джоба си за бонбон, подаваше го и продължаваше към следващото. Нещо в поведението му я отвращаваше. Сякаш оглеждаше пилета на пазар — вдига крило тук, опипва гърди там.
— Между другото, почти го открих — рече небрежно той. — Храма на Окото на греха.
Каза го толкова тихо, че за миг тя си помисли, че не го е чула добре.
Той продължи нататък към последното дете.
— Изкопахме голям монолит. И в центъра му, също както при египетските пирамиди, открихме шпионка. Както знаете, фараонът се е взирал през такава дупка, която насочвала погледа му към Сириус, Звездата куче.
Не… много добре го беше чула.
— И ако продължите вектора на шпионката до… — продължи той и млъкна.
Пристъпи към последното дете — малко момиче. Когато повдигна брадичката й, за разлика от останалите, тя го погледна многозначително и със самоувереност, присъща на зряла жена, а не на малко дете. Не можеше да бъде на повече от осем или девет години. Сякаш цялото й същество излъчваше ярко, но меко сияние. Лицето й имаше класическата прелест на фреска от някой древен храм. Но онова, което омагьосваше, бяха очите на детето. Дълбоки сияйни езера от индиго, които се взираха толкова настойчиво, че сякаш надзъртаха в душата ти. И макар че кожата му бе леко мургава, косата на момичето бе жълта като лен.
Облак мина пред слънцето и за момент хвърли сянка през пустинния пейзаж около тях. Ал Даджал вдигна глава към небето. За миг умът му сякаш се беше зареял нанякъде и той наблюдаваше някаква странна и далечна картина от друго място и време. Сянката премина.
— Забележителна е, нали?
В гласа на Ал Даджал ясно се долавяше вълнение. Обърна се към момичето.
— Не се бой, дете, никой не ти мисли лошото — меко му рече той на арабски.
После премина на немски, като клатеше възхитено глава и я хвана нежно за ръката.
— Der Sonnenkinder18. Der Vril-ya. Бъдещето на света се намира в малката ти ръчичка.
— Какво означава това? — попита Блеър, преструвайки се, че не знае немски.
— О, извинете, докторе. — Пусна момичето и се обърна към Кели. — Понякога неусетно минавам на езика на татковината си. Ексцентричен навик, предполагам. Просто си мислех на глас какъв прекрасен и уникален екземпляр е.
От думата „екземпляр“ по кожата на Блеър пробягаха тръпки сякаш някой прокара парче лед по гръбнака й. Трябваше да си отваря очите. Запомни момичето, рече си тя. Този тип е същински доктор Менгеле, ангелът на смъртта в плът и кръв.