Девлин моментално разбра какво има предвид. Дори оскъдната растителност беше изсъхнала спаружена. Антраксът не можеше да изгаря по такъв начин растенията. Чюи се отпусна на коляно и протегна ръка; тревата се разпадна под пръстите му, превръщайки се на кафеникава прах. Изправи се и избърса длан в крачола си.
— Смъртта се разхожда тук — с гробовен тон рече той, загледан право напред.
Каменистата земя пред тях проблясваше сякаш обсипана с парчета счупено стъкло. Продължиха, като се оглеждаха във всички посоки, с готови за стрелба оръжия. Когато приближиха, Броди видя, че проблясващите частици всъщност са остатъци от мъртви скакалци. Каквото и да бе минало оттук, бе успяло да унищожи дори летящия облак насекоми.
Чюи спря и посочи с дулото на картечния пистолет. Първото тяло, на което се натъкнаха, лежеше по очи, сякаш смъртта бе покосила човека както си е вървял. Чюи застана до трупа и го обърна с крак. Лицето, което се взираше сляпо в тях, представляваше страховита гледка. Очите бяха обгорени, сякаш някой бе допрял в тях нажежен ръжен. Дрехите се бяха превърнали в изгорели парцали. Плътта беше овъглена, почернелият език — провиснал между покритите с мехури устни.
Девлин се отпусна на коляно да огледа човека. Нямаха хирургически ръкавици, затова извади ножа си от канията на рамото, повдигна с него края на изгорялата риза и леко натисна с острието плътта. Беше кашава, сякаш мускулите, сухожилията и тъканите бяха полуизядени и смлени от нещо вътре в трупа. Стомахът на Девлин се преобърна. Личните опознавателни знаци ярко проблеснаха на безмилостното слънце. Идентифицираха мъжа като ефрейтор Колинс от Специалните части на ВВС. Погледът на Девлин се плъзна към униформените кубинки. „Трябваше да ги забележа от самото начало.“ Обърна металните плочки, които лежаха на гърдите на мъртвия войник. Под тях кожата бе с естествения си цвят, сякаш металът я бе защитил от някакво лъчение.
Девлин вдигна очи към Чюи. Великанът стоеше мълчалив, с изкривено от болка лице. Знаеше, че и двамата си мислеха едно и също. Да намерят останалите от отряда, оцелелите… и колкото се може по-скоро. Напрежението нарасна още повече в селото, докато претърсваха пустите улици. Вратите на къщите зееха, сякаш местните бяха избягали панически. Засега не намираха нищо. Чюи проверяваше сградите от дясната страна, като надничаше предпазливо, преди да влезе, след което излизаше, клатейки глава.
Девлин претърсваше лявата редица. Спря при една врата — стори му се, че чува нещо. Влезе. В помещението миришеше на чесън и тютюн. На първия етаж имаше само вехти мебели. Качи се горе. В задната част на дома имаше закрит със завеса проход. Долови миризма на готвено. Кухнята. Предпазливо дръпна завесата настрани, като държеше оръжието си насочено напред. На масата имаше недокосната храна, агнешка супа, успяла да се залои. Но защо нямаше никакви мухи? Къде се бяха дянали всички? И как бяха изчезнали толкова бързо? Въпросите и вероятните отговори сочеха само към едно — каквото и да бе минало оттук, бе поразило всичко живо, без да пропусне нищо. Още премисляше фактите, докато вървеше към изхода. Беше толкова погълнат от загадката, че така и не видя нападателя, който се хвърли отгоре му и го събори на земята, крещейки проклятия като луд. Стоманени пръсти се забиха в гърлото на Девлин в опит да прекъснат трахеята му.
С бързината на котка Девлин събра ръцете си в клин и рязко удари нагоре. Фокусираната сила улучи най-слабото място на смъртоносната хватка — палците на нападателя. Когато ръцете на побъркания полетяха встрани, Девлин стовари събраните си длани върху носа му. Виейки от болка, нападателят се свлече на пода. Девлин бързо се претърколи надясно и скочи на крака, все още мъчейки се да си поеме дъх. Но другият мъж също беше успял да се изправи. Стояха лице в лице. Девлин гледаше в безумните очи на един от собствените си хора. Едва успя да го познае, толкова изкривена бе физиономията му.
— Картър, аз съм, по дяволите — изкрещя той.
Но очите на Картър се стрелкаха като на бясно куче. Наведе се и взе ножа си. Направи крачка напред, но внезапно рухна на земята и се загърчи като епилептик. Петите му удряха като барабани по пода, на устата му изби пяна. Бавно обърна глава и погледът му отново стана човешки, изпълнен с отчаяние и молба за помощ. Изграчи нещо неразбираемо. От униформата му се надигна дим и тя започна да тлее. Разнесе се острата воня на опърлена плът. Затанцуваха малки сини пламъчета, които прояждаха здравата материя на облеклото.