Ноздрите на старицата наистина се бяха разширили, когато подуши въздуха. Изобщо не си го бе въобразил. Тя се изправи прегърбена на несигурните си крака. После се обърна и посочи с ръка право към Девлин. От напуканите й устни се разнесе писък, който сякаш бе издаден от грамаден орел. Останалите се изправиха като един и обърнаха стъклени погледи към Девлин. Когато тръгнаха към него, той видя над какво се бяха скупчили. Тялото на сирийски войник, или по-скоро каквото бе останало от него, лежеше на земята, разкъсано на парчета сякаш от прайд изгладнели лъвове. Белееха се кости. Приближаваха го с вдървени стъпки. Някои ходеха, други пълзяха. Вдигна оръжието и се прицели в най-близкия трупояд. От първия откос главата на старата вещица експлодира в дъжд от кръв и парченца кости. Дуетът на автоматите запя и куршумите се впиха в тълпата. Онези се загърчиха като ранени животни и рухнаха един по един на земята.
6.
Сержант Конърс метна ключовете в кутията за инструменти и тръгна към хеликоптера. Бракстън и Скаут го пресрещнаха.
— Е, готова ли е птичката, сержанте? — попита Бракстън.
Конърс засука моржовия си мустак.
— Беше натъпкана като дърта курва, сър. Но вече е свежа и чиста като девствена булка.
Бракстън поклати глава и се обърна към изчервилия се Скаут.
— Някаква вест от майор Броди?
— Абсолютно никаква. Обади се преди десетина минути, но вече не мога да се свържа с него.
Преди Бракс да отговори, в далечината изтрещяха изстрели. Всички като един се втурнаха към хеликоптера. Внезапно Конърс се закова на място.
— Сър, чуйте.
Постоянното бръмчене, познато от стотици стари военни филми, сега изглеждаше фантастично във внезапната си поява в реалния свят. Погледнаха към небето, заслонили очи.
— Да ми го начукат — промълви Конърс и поклати невярващо глава.
— Какво е това, по… — присъедини се Бракс.
— Мамка му, какво… — изписука и Скаут.
— Никаква мамка, момко, а Фоке-Вулф 190. Малка красавица, а? Най-бързият витлов изтребител, създаван някога от Луфтвафе.
— Май сме в Зоната на здрача — промърмори Скаут, докато немският изтребител профучаваше с рев над главите им.
В далечината Броди и Чюи видяха силует да се шмугва през вратата на стара джамия. Пробиха си път през купчината мъртви войници и трупояди. Влязоха в джамията и се заоглеждаха. И тогава ги чуха — тътрещи се стъпки, които приближаваха към тях откъм арката отляво. Първо един, после двама, накрая цяла орда зомбирани селяни се изсипа през свода с кървясали очи, протегнати ръце и провиснали челюсти, издавайки гърлени животински звуци. За миг двамата замръзнаха като вцепенени, но после се спогледаха и Чюи кимна.
— Бягай!
Излетяха от джамията и се понесоха през площада, но за разлика от филмите, тези мутанти не се движеха като сляпо стадо, а ги погнаха по петите. Чюи се обърна и стреля в движение от бедро. Погледът на Броди попадна върху най-близката постройка. На входа стоеше старец и ръкомахаше енергично.
— Насам! — викна майорът на Чюи.
Двамата се втурнаха в къщата. Чюи затръшна вратата и я залости с една греда. Опряха плътно гърбове във вратата и презаредиха оръжията си, дишайки тежко. Броди трепна. От сенките се появи старец. Беше същият, който преди малко им бе ръкомахал от прага. Дълга бяла коса се спускаше върху раменете му.
От обиколките си в Близкия изток Броди знаеше, че мъжът е суфи, ислямски мистик. За това говореше грубата вълнена роба, висяща от заоблените му рамене — на арабски „суф“ означава вълна. Суфите се обличаха аскетично, подобно на францисканските монаси, чиито груби домашнотъкани роби бяха символ на обета за бедност. Макар светият човек да изглеждаше крехък поради напредналата възраст и прегърбените рамене, от него струеше жизненост като от младеж. Бавно тръгна към тях. Погледът на Броди се отмести от бялата коса към блестящите очи, в които се четеше разбиране и мъдрост. Старецът заговори с дълбок и силен глас.