Ал Даджал знаеше, че der Eisaxt има само една страст в живота. Не го беше грижа особено за жените и обикновено задоволяваше нуждите си с някоя евтина уличница, която срещу скромна допълнителна сума се съгласяваше да задоволи по-тъмните му вкусове; не го интересуваха особено храната и питиетата и обикновено отскачаше до някое заведение за бързо хранене, сякаш яденето беше уморителна необходимост, и пиеше евтини боклуци. Онова, от което наистина имаше нужда, единственото нещо, абсолютно необходимо за живота му, бе да осакатява, измъчва и убива. Докато Ал Даджал бе в състояние да утолява редовно жаждата му за кръв, der Eisaxt щеше да му бъде верен като куче.
Ал Даджал погледна надолу към бебешкото лице на доктора.
— Нека закуси с останалите деца. Следобед започни с тестовете и прегледите.
Доктор Кравен откъсна очи от стъклото и посрещна ледения поглед на Ал Даджал точно когато Нур привърши с миенето на зъбите и ресането.
— Да, тестовете. Ако има онези уникални способности, както казвате, това ще е знак, че Sonnenkinder наистина са дошли, ja? — мъничките му очички проблеснаха.
С рязко движение Ал Даджал хвана доктора за ухото, изви го и го дръпна нагоре.
— Verdamnt, du fette schweinhund28! Да не би да се осмеляваш да подлагаш на съмнение докладите ми, Herr Doktor?
Розовите бузки на доктора пребледняха, лицето му се изкриви от болка и той се вдигна на пръсти.
— Не, разбира се, просто исках да кажа…
Ал Даджал изсумтя и го пусна. Докторът тръгна с омекнали крака към вратата, като разтриваше ухото си. Ал Даджал се обърна към мрачния здравеняк зад себе си.
— Der Eisaxt, иди за свещеника. Закарай го в стаята за разпити.
Ернст кимна послушно.
— Ja woll, mein Herr. Веднага.
— И си вземи инструментите! — добави Ал Даджал, докато убиецът вървеше към вратата.
15.
Чюи разхлаби вратовръзката си и разкопча яката на ризата. Никога не носеше вратовръзки, но униформата на шофьор на лимузина бе част от маскировката му. На всичкото отгоре трябваше да напъха дългата си опашка под фуражката. На паркинга за VIP персони поговори с останалите си „колеги“ и току-що беше почерпен от Ролф, шофьора на Фон Гант, с чаша димящо кафе от неговия термос. Чюи знаеше колко обичат шофьорите да дърдорят, докато киснат в очакване на шефовете си. За нула време се сприятели с човека на Гант. Достатъчно беше да напсува дългите часове висене и да се оплаче как на големците изобщо не им пука дали гладува и дори не си правят труда да му пратят чашка кафе. Чюи скрепи дружбата, като предложи на Ролф глътка шнапс от манерката си. Предложи му да се поразходят и да позяпат момичета с обяснението, че имал приятел в музея, който щял да звънне на мобилния му, когато гостите започнат да се разотиват. Отначало Ролф се дърпаше, но след още няколко глътки шнапс се съгласи.
От поста си в другата лимузина Скаут Томпсън щеше да подслушва разговора им — Чюи имаше жица. След като видя, че всичко е чисто, компютърджията — който също беше в шофьорска униформа — небрежно се разходи покрай колата на Гант. Натисна копчето на универсалното дистанционно, което бе подобрил, откакто го бе създал в миналия си живот — „вятърничаво прахосване на таланта на дете чудо“, както го бе нарекъл прокурорът, когато го бяха хванали за кражба на коли, — и фокусът стана. Устройството деактивира алармата и отключи колата. Скаут отвори вратата на шофьора и се пъхна зад волана. Само за няколко минути сложи бръмбарите и инсталира DPS предавателя.
— Жиците са сложени, големи братко — прошепна той в микрофона на ревера си. — Вече можете да се връщате.
Върна се в своята лимузина и включи лаптопа, за да провери силата и качеството на сигнала. Гласът на Скаут прозвуча в миниатюрната слушалка в ухото на Чюи, напълно скрита от дългата му гъста коса. Той се обърна към Ролф. Лицето му помрачня.
— Трябва да хващам геврека. Хайде да се връщаме.