— Накъде, госпожице? — попита шофьорът, когато Блеър затръшна вратата след себе си.
— Към Британския музей — чу се да отговаря тя. — И по-бързо.
18.
Гъстата лондонска мъгла вече се виеше около фасадата на музея, когато таксито приближи. Блеър поръча на шофьора да я остави при служебния вход. Докато вадеше завързания с връв на шията й пропуск, тя се поколеба и се обърна. Служебният паркинг беше почти празен. Уличните лампи бяха обгърнати в ореол от мъглата и нездравата им светлина придаваше на всичко противен жълтеникав тон. Скрита в сенките и мъглата, някаква фигура бавно приближаваше към входа. Блеър усети ледени тръпки. Прекара картата през четеца и ключалката изщрака. Посрещна я уютната топлина на сградата. Инстинктивно се обърна да провери дали вратата се е затворила плътно зад нея. Тръгна към асансьора и стъпките й отекнаха зловещо. В този час коридорите бяха съвсем пусти. Когато приближи ъгъла, чу тътрене на крака и хрипливо дишане. Закова на място. После поклати глава.
— Вземи се в ръце, глупачке! — наруга се под нос.
Зави и едва не се сблъска с човека. Сбръчканият пазач ахна и отскочи назад с ръка на сърцето. Облещи се към нея. Очите му изглеждаха още по-големи зад дебелите стъкла на очилата.
— Да му се не види, доктор Кели, изкарахте ми акъла.
Блеър рязко пое дъх.
— Май и двамата сме малко изнервени, мистър Спайви.
— Трябва да се обаждате по интеркома, когато идвате след работно време — рече строго той.
— Явно съм забравила. Но къде са останалите? Едва седем е.
— Довечера ще пръскат за гризачи. Затваряме всичко. Не получихте ли съобщението?
Тя сви рамене.
— Не се бавете, докторе.
— Няма.
— Е, тогава да вървя. — Той докосна фуражката си и се отдалечи, влачейки крака.
Блеър излезе от скърцащия стар асансьор и тръгна по слабо осветения коридор към кабинета си. Пощата бе натрупана на купчина пред вратата й. Затърси ключовете си, а когато най-сетне ги откри, вратата се оказа отключена. „Та нали винаги заключвам? Е, явно само така си мисля.“
Пльосна се в стола си, зае се с пощата и едва тогава забеляза нещо, което стегна гърлото й. Заряза писмата, които бяха предимно рекламни боклуци, и придърпа пакета към себе си. Върху големия печат за въздушна поща се мъдреше надписът „Истанбул, Турция“. Видът на пратката не само спря дъха й, но и внезапно я изпълни с радостно вълнение, примесено с ужас. Погледът й се стрелна към вратата. Стана и надникна навън, след което заключи и се върна при бюрото. Взе ножчето за хартия във формата на ятаган и сряза печатите. Поколеба се за миг и извади съдържанието на пакета. Вътре имаше две книги. Доста оръфан и избледнял червен дневник и роман с твърди корици. Ококори се, не вярвайки на очите си. Доминик го беше намерил — пред нея бе магическият дневник на Карл Густав Юнг. Явно бе решил да го прати по пощата, вместо да рискува да го носи лично — знаел е, че тя моментално ще го разпознае и ще го задържи. Блеър се разсмя на иронията. „Сякаш дневникът ще е в по-голяма безопасност у мен. Ама че майтап!“
Алхимическата легенда, погълнала живота на баща й, а сега и на брат й, сякаш я гледаше предизвикателно. Ето че вече беше хвърлила мистериозната си мрежа и върху нея. Погледът й се отмести към романа. Прочете заглавието. „Кукувиците от Мидуич“ от Джон Уиндъм. Нищо не й говореше. Обърна книгата да погледне рекламния текст, но такъв нямаше. Облегна се назад в стола, свали обувките си и разтърка подутите си крака. Заигра се разсеяно с кичур коса, потънала в мисли. Посегна към дневника, но забеляза мръсния си ръкав и премисли. Извади чисти дрехи от малкия гардероб в ъгъла и отиде до умивалника да се освежи. Свали дрехите си, сгъна ги прилежно и ги преметна през облегалката на кожения диван. Често работеше до късно и предпочиташе да нощува тук, вместо да се връща до мъничкия си пуст апартамент. Оставайки близо до работата си, се чувстваше някак по-малко самотна.
Усети тежестта на пистолета, извади го от джоба и го постави на масата до умивалника. Не можеше да спре да мисли за онзи костелив американски ирландец, който й бе дал оръжието. За широките му рамене, пронизващите сиви очи и гъстата тъмна коса. Не можеше да се противи на влечението към този… твърдоглав тъпак. Прогони го от съзнанието си.