— Пропусна с цяла миля, Питър. Раджи е победителят и шампионът!
Момчето на име Питър се намръщи и лицето му се сбърчи от гняв. Сграбчи фуражката си и я удари в земята. Другото по-малко момче, което стоеше до него, я вдигна и му я върна, като го потупа окуражително по гърба.
Когато Нур приближи, момчетата се смълчаха. Тя погледна над главите им. Това бе най-странната и прекрасна гледка, която бе виждала. Многоцветни стъклени топки висяха във въздуха на около две стъпки над площадката и образуваха кръг, приличен на миниатюрна слънчева система, чиито мънички планети проблясваха под лъчите на слънцето. Внезапно кълбата паднаха на земята, сякаш мистериозната енергия, която ги държеше във въздуха, беше изключена.
Питър се изправи на крака, изтупа прахта и сухата трева от коленете си и погледна право към нея. По-малкото момче застана до него, хванало го здраво за ръката, и я загледа боязливо с блеснали очи. Останалите проследиха погледа му и се вторачиха в нея.
„Почва се“, помисли си Нур. Преглътна и се усмихна, показвайки трапчинките си.
— Наричат ме Уенди. На какво си играете, момчета?
Бандата захихика. Нур се сви.
Питър се намръщи и ги укори. Кимна й да приближи. Тя отиде до него с малки стъпки. Момчето избърса нос с луничавото опако на дланта си.
— Аз съм Питър — представи се той и кимна към по-малкия си двойник. — А това е Гейбриъл.
Малкият се усмихна стеснително.
— Здрасти, Уенди.
Устните му не се движеха, но въпреки това тя чу ясно гласа му, само дето звучеше вътре в главата й.
— Ти нашата майка ли си? — прошепна гласчето.
„Сигурно си въобразявам“, помисли си тя. Но той я гледаше толкова искрено, че сърцето на Нур трепна. След това Питър представи останалите момчета. Майкъл бе кльощав, с голяма адамова ябълка, която изпъкваше на тънкия му като молив врат, но беше хубав, лицето му бе като на ангел, а русата му коса сякаш светеше на слънцето. Раджи бе по-тъмен, с гъста, вълниста черна коса и грейнала усмивка. Джонбой бе малко кръгличък, с дебели очила в рогови рамки и имаше шантавия навик да поема въздух на гигантски глътки и да издиша, пърпорейки с устни като мотор. Питър каза, че диша така, когато е нервен или уплашен. Правеше го и в момента и бузите му се издуваха и изпускаха като духала.
Нур прецени, че Питър, Майкъл и Раджи са на около дванадесет. Джонбой сигурно бе на осем, а Гейбриъл бе най-малкият, може би на пет или шест, не можеше да определи със сигурност. Забеляза, че всички имат нещо общо помежду си — очите с цвят на индиго, същите като нейните.
Питър й обясни, че играят на топчета. Докато ги събираха и ги прибираха в кожени кесии, Питър спря и вдигна едно голямо топче към слънцето. Слънчевите лъчи се пречупиха и заиграха в цветовете на дъгата, сякаш минаваха през диамант.
— Това е щастливият ми бияч — гордо рече той.
— Мога ли да го подържа? — попита тя.
Той се усмихна и внимателно го постави в ръката й. Когато пръстите им се докоснаха, Нур усети леко трепване в гърдите. Беше странно, но добро, топло чувство, като първия път, когато държа в ръцете си новородено агънце.
— Много е хубаво — рече тя и му протегна топчето.
Питър присви очи и се загледа в ръката й. Отначало топчето се затопли, после заигра в дланта й. Започна бавно да се издига, понесе се плавно във въздуха и накрая падна със звън в пълната кесия на Питър.
Известно време момичето се шегуваше и смееше с бандата. Реши, че я харесват. Накрая момчетата тръгнаха към люлките, а Нур и Питър започнаха да се разхождат в кръг и да си говорят. Докато вървяха, й хрумна, че никога досега не си бе приказвала така с момче. Не беше сигурна как да се държи. „Просто бъди себе си“, прошепна тъничко гласче в главата й. Забавляваше се, но знаеше, че нещо не е наред. Когато се опитваше да подпита Питър за това място и как е накарал топчето да лети, той все се умълчаваше и повтаряше: „Едем е специално място. Хубаво място“.