Чюи сви небрежно рамене, врътна волана и премина отляво.
— Английска му работа, qualem biennium.
Броди му хвърли изпепеляващ поглед с изкривено от гняв лице. Чюи му намигна и преведе:
— Ама че тъпаци.
Погледът на великана се стрелна към огледалото, когато сини и бели светлини запулсираха през задното стъкло на ягуара.
— Май си осигурихме полицейски ескорт — рече Чюи с крива усмивка. — Хайде да се позабавляваме.
Грамадният му пръст отново докосна екрана и от тонколоните гръмна Роден да бъде див на Степънулф. Девлин погледна назад и преброи три мощни полицейски автомобила да ги гонят по петите с надути сирени сякаш пригласяха на здравия рок. Преглътна с мъка, когато отново се обърна напред и видя дяволитата физиономия на Чюи. Познаваше това изражение. Сега щеше да се размирише наистина. Погледът му се насочи към километража, докато Чюи превключваше на ръка скоростите. Стрелката пълзеше нагоре до седемдесет… осемдесет и пет… деветдесет. Грамадният Волен ездач зад волана се ухили, като си тананикаше.
— Като истинско дете на природата… можем да се изкачим нависоко и никога да не умрем…
— Какво правиш, по дяволите? — скастри го Броди. — Ченгетата карат баварци, същински бойни коне. А това означава, че са и въоръжени до зъби.
Чюи му намигна и натисна газта. Рязкото ускорение притисна Броди в облегалката.
— Винаги ми е било чудно дали ягуарът може да надбяга „върховната немска машина“. Под капака има четиристотин и двайсет коня, шефе.
Профучаха на друг червен светофар, разминавайки се на косъм с микробус с ярка реклама за пелени отстрани. Броди се размърда в седалката и се запита дали не е „насрал скапаните гащи“, както би се изразил сержант Конърс с шотландския си диалект. Обърна се и изгледа кръвнишки Чюи.
— Супер! Веднага щом си сменя пелените, ще накарам да напишат „Най-бързият индианец в света“ на гроба ти!
В пълния мрак на кабинета си Блеър успя да се напъха в дрехите и прибра пистолета в джоба. Тръгна в тъмното с малки крачки и протегнати напред ръце. Палецът й улучи ръба на бюрото. Измуча от болка и отчаяние, заподскача на един крак и тупна по задник на пода. Усети пронизваща болка в и без това натъртената си опашка.
— Мамка му! — извика тя и се разсмя на собствената си тромавост.
Пръстите й напипаха нещо.
— Ох, бръснач.
Трепна, засмука пръста си и продължи да търси. Позната форма. Картонена кутийка. Малка. Поднесе я към носа си и помириса. Да, беше кибрит. Духът й се приповдигна. Клечката се запали при първото драсване. „Слава богу, че са сухи. А сега какво?“ На слабата трептяща светлина намери телефона. Нямаше сигнал. Огънчето опари пръстите й. Изруга отново, хвърли клечката и драсна нова. Тръгна към вратата и се препъна в стола си. С несигурни ръце се помъчи да отключи. Бавно открехна вратата, надникна навън и излезе в студения притихнал коридор.
Захранваните с батерии аварийни лампи осветяваха коридора със слаба светлина. Погледна към асансьорите. „Глупости, и те не работят.“ Обърна се и тръгна към аварийното стълбище. Студеният под ближеше босите й стъпала. Беше забравила обувките си. „Чудесно, Блеър. Направо изумително.“
Блъсна с рамо вратата и тя рязко се отвори, удряйки се в стената. Силният трясък отекна в кухата празнина на стълбището. Поколеба се за миг и заслиза. Промъкна се в ъгъла на площадката, като се взираше към перилата в отсрещния край. Отгоре светеше гола крушка в телена мрежа. Стъпалата от двете й страни водеха нагоре и надолу към черни сенки, преди да стигнат до слабата светлина на другите площадки. Единственият звук бе собственото й неравномерно дишане, докато стоеше и се чудеше. „Нагоре или надолу?“
Сивопепеляви стени, мрачни сенки, миришещ на плесен студен въздух — всичко това сякаш се свиваше около нея. Тресеше се. Беше смразена до мозъка на костите си. Не само от страх от неизвестното, но и защото блузата й беше мокра от пот и прилепнала на гърба й. Още по-лошото бе, че острата миризма й показваше, че в тъмното е надянала мръсните си дрехи. „Движи се, Блеър. Слагай единия крак пред другия и се движи.“
Събра сили и направи една крачка. Отпред и отдолу се разнесе сух звук, сякаш някой мъкнеше нещо по бетонния под. Надзърна крадешком през парапета. На около четири етажа под нея в сенките се промъкваше силует. Влачеше нещо като чувал… не, тяло. Блеър инстинктивно се дръпна назад в ъгъла. Опря гръб в студената стена и се свлече на колене. Стомахът й се бе свил на топка от напрежение. Гърлото й беше пресъхнало. Погледна треперещите си ръце и откри, че е забила нокти дълбоко в тъканта на панталона си. С всеки бесен удар на сърцето й стъпките приближаваха все повече и повече. Беше обхваната от ирационалния страх, че някакво препарирано създание от изложбата или изсъхнала мумия е оживяла и се тътри насам, за да й се нахвърли.