— И ти ли скачаш в играта?
— В момента пътувам, хлапе. И водя малко подкрепления. Трябва да овладеем положението, преди да е станало късно, Дев.
Сбито и стегнато, както беше обучен, Девлин предаде на Соренсън какво се бе случило. Скаут изтича към него с физиономия на изгарящо от нетърпение пале. Броди се опита да го спре, но Скаут настояваше.
— Задръж малко, Бил. Томпсън има нещо спешно.
— Знам къде е доктор Кели — задъхано рече Скаут. — GPS устройството още е у нея. Наложи се да разширя площта на търсене и…
На сърцето на Броди олекна, но го изгледа кръвнишки.
— За бога, Скаут. Казвай къде е, по дяволите!
— В район на име Северен Девън. Старо свърталище на важни клечки. Големи имения, замъци и ферми за расови коне. Някъде близо до брега.
В ума на Девлин изникна поканата за малкото парти на Хайнрих Гант в имението му Рейвънскар, която бе получил в хотела. Адресът бе в… Северен Девън.
— Имаме нова информация, Бил. Ще те запозная, когато пристигнеш. Става въпрос за местоположението на доктор Кели.
Следван от Чюи и Скаут, Девлин слезе на гъмжащия от полицейски коли и пожарни паркинг и се заоглежда за черния седан на Къмингс. Накрая се отказа и се обърна към хората си.
— Скаут, занасяй си задника в болницата и виж как е Бракс. Чюи, ти тръгвай за „Хийтроу“ да посрещнеш шефа. Очертава се дълга нощ.
Чюи кимна и посочи.
— Имаме посетители, Броди.
Кльощав дребен мъж с бомбе и дълго сиво двуредно палто си пробиваше път към тях. Приличаше на герой от шпионски филм от 40-е.
— Майор Девлин, сър?
— Да не сте от момчетата с плащове и кинжали на сър Нейджъл? — попита Девлин.
Мъжът с бомбето се огледа предпазливо и кимна. Тикна му някаква книга с твърди корици. Девлин отстъпи крачка назад и взе с неохота книгата.
— Сър Нейджъл заръча да предам извиненията му, но се наложи да замине. Помоли ме да ви съобщя, че организира атака на имението в Северен Девън на зазоряване. Поръча да ви взема сутринта, сър. В Дорчестър ли ще бъдете?
Изгубил ума и дума, Девлин кимна.
— Много добре, сър.
Дребният човек с бомбето се обърна рязко и си тръгна. Девлин стисна книгата и извика след него.
— Хей, приятел, не разбрах името ти.
Мъжът се озърна през рамо и докосна шапката си, без да спира.
— Не мисля, че ви го казах, сър.
Девлин се повдигна на пръсти и се загледа през тълпата, мъчейки се да не изпуска дребосъка от поглед.
— А книгата какво означава? — викна объркано той.
— Четиво за разтуха, майоре. Предполагам, че доктор Кели го е оставила за вас.
Девлин поклати глава и въздъхна. Погледна заглавието. „Кукувиците от Мидуич“.
Трета част
Сенки и мъгли
27.
Нур лежеше свита на кълбо в стаята си в Едем, притиснала крака до гърдите. Вече беше спряла да плаче, но долната й устна все още потрепваше леко. В ръката си бе стиснала здраво копчето око на мистър Мъфинс — единственото нещо от плюшената играчка, което успя да измъкне от Тъмната стая. Когато я освободиха от закопчалките, беше се престорила, че не я държат краката, и падна. Без да я види доктор Кравен, успя да вземе копчето от студения под.
Обърна се по гръб в леглото и потърка копчето между палеца и показалеца си. За нея сега то беше като магическо камъче и връзка с Блеър, нейната единствена надежда. Взе решение. Отсега нататък ще мисли за себе си само като за Уенди и ще загърби завинаги името Нур и всички свързани с него лоши спомени, загубата на родителите си и досегашния си живот.
В коридора отвън отекнаха стъпки, които приближиха и спряха пред вратата. Нур пъхна копчето в уста и остана да лежи смразена от страх. Ключалката изщрака и вратата се отвори.
На прага стоеше мис Бейлок. Кльощавата й фигура бе осветена отзад от студената светлина в коридора.
— Време е за вечеря, госпожичке — рече тя, без да вади димящата си цигара от уста.
Кълбата се виеха покрай човковидния й нос и се издигаха до очилата й.
В столовата Нур взе таблата си от тезгяха и отиде до масата на Изгубените момчета. Седна до Питър и погледна лицата им. Седяха мълчаливо със сведени погледи. Взираха се в чиниите си сякаш никога досега не бяха виждали зелен фасул и печено телешко. Уенди също погледна чинията си, но след преживяното в Тъмната стая нямаше никакъв апетит. Когато мис Бейлок излезе от столовата, Питър се озърна предпазливо и най-сетне заговори.