— Какво става, по дяволите? От пет минути нищо не виждам.
Решетката увисна на другия винт и оголи вентилационната шахта.
Тъмна струя козина се изсипа в помещението и наводни пода.
— Шибани плъхове! — викна пазачът със сандвича и скочи на стола си.
Другият се обърна към побеснелите гризачи. Посегна към пистолета си, докато плъховете на талази се изсипваха от тръбата, сновяха по пода, катереха се по краката му, по пултовете и телевизионните монитори. Изпищя, когато кафяво-черната маса покри гърдите и ръцете му и малки, остри като бръснач зъби се впиха в ръката му, принуждавайки го да изпусне пистолета. Другият се пресегна да натисне бутона на алармата, но един едър плъх заби зъби в дланта му и мъжът зави от ужас. Отвън цяла армия от хлебарки и стоножки се изливаше от вентилационните шахти на всеки коридор. Плъзнаха навсякъде, покривайки стените и камерите с черна блестяща маса от мърдащи крака и тела.
Джонбой и Питър задействаха и последната аларма и тръгнаха към лабораториите. Морето от насекоми на пода се раздели, разкривайки пътека за Джонбой, който вървеше и издаваше цъкащи звуци. Масивната врата от неръждаема стомана рязко се отвори. Жена в лабораторна престилка изтича навън, като пищеше и ровеше в косата си, тупаше раменете си, отчаяно мъчейки се да махне хлебарките и паяците, които бяха полепнали по нея като пчели на мед. Спъна се и падна, изправи се и отново се спъна. Токчето на обувката й се счупи и тя закуцука по коридора. Целият й гръб бе покрит с проблясваща кора насекоми.
Момчетата влязоха и тръгнаха през лабиринта работни пултове и лабораторно оборудване, като се оглеждаха в слабата светлина. Питър спря и посочи. На вратата пишеше ПТИЧАРНИК. Джонбой кимна и двамата влязоха. Птици от всякакви видове цвърчаха, чуруликаха и грачеха от дългите редици клетки. Ярко оцветен папагал макао пристъпваше нервно напред-назад на пръчката си. На табелката върху клетката му пишеше ТИНКЪР БЕЛ.
— Мамка му, приятели! — изкряска папагалът.
Челюстта на Джонбой увисна. Двамата с Питър се спогледаха озадачено. Папагалът отново изграчи.
— Загубен скапаняк. Вонящ мизерник.
— Май говори на теб — рече Питър на Джонбой.
— Виж ти, умник сме си имали — произнесе Тинкър Бел и заклати нагоре-надолу човка. — Котка ли ти е изяла езика, момче?
— Можеш да говориш! — заекна Джонбой, изду бузи и подсвирна.
— Леле, шефе, умен си като буркан стърготини.
Питър пристъпи напред.
— Хайде стига. Не е нужно да бъдеш груб. Дръж се прилично.
Тинкър Бел подскочи и наежи перата си.
— О, я чупката! Отворете клетките и да почваме веселбата!
Момчетата се втурнаха към кафезите и започнаха да отварят вратичките. Уловените птици изпърхаха навън и изпълниха въздушен балет над главите им, като цвърчаха оглушително.
Двамата се върнаха до клетката на Тинкър Бел и предпазливо отвориха вратичката.
— Крааа! — изграчи папагалът и изхвръкна на свобода. — Марго е проклета Zwitter34! Знам тайна, знам тайна.
Момчетата излязоха от птичарника и се насочиха към двойната стоманена врата в отсрещния край на лабораторията. От другата страна се чу странен смях. Беше почти, но не съвсем човешки, твърде писклив и нервен. След кратко колебание отвориха вратата и влязоха в менажерията. Обитателите й ги посрещнаха с крясъци и кикот. Минаха покрай редиците клетки с тъжни чудати примати и други създания, които едва можеха да се разпознаят. Покрит с люспи лемур с дълга опашка на пръстени, който приличаше повече на игуана, се пльосна на пода и се загърчи, после успя да се изправи на крака и се заклатушка несигурно настрани. Дезориентирано и бавно, създанието се завъртя в кръг, гонейки собствената си опашка. Едър прегърбен орангутан, покрит с капещи пера вместо червена козина, се беше свил в ъгъла на клетката си; със своята безформена глава, кацнала на дълга тънка шия, приличаше повече на новоизлюпил се щраус, отколкото на маймуна.