Само при вида им на Джонбой му призля. С предпазливи стъпки момчетата приближиха до решетка, зад която към тях се взираше шимпанзе с големи тъмносини очи и измъчена физиономия. В погледа му се четеше интелигентност, която стресна Джонбой.
— Толкова тъжен изглежда — каза той на Питър и в гърлото му заседна бучка.
— Мисля, че тези същества са мутанти — рече Питър, като се оглеждаше. — Някой ги е моделирал. Същински ад.
Очите на шимпанзето се напълниха със сълзи и от гърлото му се изтръгна тихо скимтене, след което създанието се извърна и наведе тъжно глава.
— Мислиш ли, че ще сторят същото с нас? — промълви Джонбой, като се тресеше от страх.
Питър го прегърна окуражително през рамо.
— Я се стегни, голямо момче. Не провесвай нос. Уенди ще вдигне тревога и ще се върне, преди да успееш да кажеш…
— Тикети-бу — със слаба усмивка довърши Джонбой.
Уенди лежеше със затаен дъх в тесния багажник на колата и напрягаше слух. Чу кухото чаткане на токчета по твърдия бетонен под на гаража. Вратата на автомобила се отвори, след което се затръшна. Двигателят изръмжа и Уенди усети как колата се раздвижи под нея. Малко преди това Раджи бе предвидил идването на мис Бейлок, бе отворил багажника и бе помогнал на Уенди да се скрие в ръждивия седан на надзирателката.
Пътят бе неравен, колата подскачаше, въздухът бе застоял. Стомахът на Уенди се преобърна и тя с мъка преглътна горчивата жлъч, надигнала се в гърлото й. Чувстваше се замаяна. Трепереше от студ — беше облечена само в тънката памучна нощница. Пръстите на краката й бяха ледени. Опита се да диша плитко, тъй като се страхуваше да не остане без въздух, преди мис Бейлок да спре. Мечтаеше си за синьо небе, свеж морски бриз и Блеър. Сякаш минаха цели часове, преди колата най-сетне да забави ход и спре. Вратата се отвори и автомобилът леко се заклатушка — мис Бейлок бе излязла от седана. Вцепенена от напрежение, Уенди зачака, прехапала долната си устна.
— Петдесет и пет, петдесет и шест — зашепна тя, отброявайки времето. — Триста и четиридесет, триста и петдесет, отварям очи!
Заопипва в тъмното и откри аварийния лост на багажника. Дръпна го. Той не помръдна. Опита отново, този път по-силно. Нищо. Побиха я тръпки. Беше готова да даде какво ли не за фенерче. Мракът сякаш я поглъщаше. Дръпна отново, този път с две ръце. С тих пукот капакът се отвори. Уенди надникна от багажника. Наоколо нямаше никого. Изскочи навън на тротоара. Вдиша свежия нощен въздух, който изпълни дробовете и проясни главата й. Започна да ръми. Видя в далечината ярките фарове на приближаващ по пътя автомобил. Неволно отстъпи назад в сенките. Огледа се. Зад нея се издигаше висока жилищна сграда от червени тухли. Погледът й се насочи отново към улицата. Фаровете приближаваха стремително. Изскочи от сенките и забърза нагоре по стъпалата. Задърпа дръжката на стъклената врата, над която слабо светеше самотна крушка. Заключено. Кожата й настръхна и тя затрепери във влажната нощ. Зад нея се чу глас, от който едва не подскочи.
— Бихте ли ми помогнали, Mademoiselle?
Завъртя се и видя усмихващото се лице на възрастен мъж с пазарски торби в ръцете. Носеше барета, старомодни очила с телени рамки и имаше грижливо поддържана козя брадичка. Мъжът кимна към висящите от пръстите на лявата му ръка ключове, които проблеснаха на светлината.
— Ще бъдете ли така добра да отключите, s’il vous plait35?
Погледът на Уенди се стрелна към приближаващата кола. Беше грамадна черна лимузина. Взе ключовете и се зае с треперещи ръце с ключалката. Резето изщрака и тя пристъпи в топлото фоайе. Възрастният мъж влезе след нея, натоварен с торбите си, и затвори вратата с ритник. Уенди чу скърцането на спирачки пред сградата. Фаровете на лимузината осветиха за момент лицето на стареца и тя забеляза, че то е цялото покрито с бръчки и изглежда крехко като мека опаковъчна хартия. Мъничка дъждовна капка капна от брадичката му. Старецът бавно се обърна към изхода и поклати неодобрително глава.
— Mon Dieu! Виж само как паркираха ces idiots. Блокираха цялата улица.
Отвън се чу глухият звук на затръшнати врати. Преди старецът да успее да се обърне към нея, Уенди хвърли ключовете и се втурна към стълбите.
— Мама ме вика, трябва да бягам — извика тя през рамо.
Старецът гледаше как Уенди изчезва нагоре по стълбите. Усмихна се многозначително и в очите му проблесна дяволита искрица.