Основната тема беше за мутантите и инстинктивния смъртен страх на хората от всеки, който е твърде различен от тях. Един ден всички жители на Мидуич потънали в дълбок сън. Всеки, попаднал в градчето, го сполетявала същата участ — хората губели съзнание и се свличали направо на земята. „Бездението“, както се наричаше в книгата, продължило само двадесет и четири часа. Девет месеца по-късно обаче всички жени в градчето родили. Омъжени, неомъжени, вдовици — нямало значение. Но мъничките „кукувици“, които измътили, в никакъв случай не били обикновени. Коефициентът им на интелигентност бил изключително висок и показвали телепатични способности от най-ранна възраст. Можели да местят предмети с ума си. Дори още по-лошо — можели да внушават на онези, които не им харесвали, да се самоубият — един сложил край на живота си с пушка, друг се забил с пълна скорост в каменна стена.
Тези странни, сякаш извънземни деца били напълно егоцентрични. Не развили никаква съвест, никакво чувство за добро и зло, за разкаяние и съжаление. „Кукувиците“ имали кошерен ум. Каквото научавало едно дете, то в същото време ставало достояние и на останалите. Единствената им мотивация било оцеляването.
Обезсърчен, Девлин метна книгата на седалката. Само да беше прекарал повече време с Блеър. Само да беше споделила повече подробности за момиченцето, за извратения мироглед на Гант. Нима отец Кели намекваше, че децата в лапите на Ал Даджал са в известен смисъл „кукувици“?
Отново погледна навън. Автомобилът забавяше ход. Гротескно изкривено дърво се извисяваше до ниска каменна стена; един чепат клон сякаш сочеше с оръфан нокът към величественото имение, извисяващо се отпред. Огромният английски извънградски дом, заобиколен от открити поля и гъсто залесени райони, бе живописен като излязъл от филм. Но навъсеното сиво море зад къщата създаваше мрачен фон като в трилър на Хичкок; бе тъй зловещ и заплашителен, че по гърба на Броди полазиха ледени тръпки.
„Лош знак“, помисли си той, докато колата намали ход, за да мине през огромната желязна порта, която чакаше широко отворена, без наоколо да се вижда никакъв човек. Докато влизаха, Девлин забеляза изоставената кабина на пазачите и кучкарник. Зад телената ограда мълчаливо обикаляха стройни мускулести кучета вълча порода, които не откъсваха ледените си погледи от него. Девлин трепна. „Отново бойни кучета! Явно неонацистите като Гант обичат да се заобикалят с глутници кръвожадни немски овчарки.“ Не мразеше кучетата; по-скоро имаше фобия към тях. Като момче най-добрият му приятел бе разкъсан до смърт от голяма немска овчарка.
Бентлито спря пред входа. Поуп изскочи навън и поведе Девлин към вратата. Един отворен капак на прозорец на горния етаж скърцаше ръждиво от вятъра. Когато понечи да направи крачка напред, голяма черна котка се стрелна пред него, измяука зловещо като малко дете и се втурна нанякъде.
Посрещна ги среброкос слуга с избледнели от възрастта черти. Единственият намек за пола му бяха панталоните под черната престилка. Цялата обстановка бе сюрреалистична; липсваше само фалшив акорд на орган, изсвирен от някой побъркан призрак.
Докато стоеше в огромното фоайе, на Броди му идеше да подвие опашка и да се втурне обратно към Лондон за подкрепления, а защо не и за торба разпятия и колове със сребърен връх. Но тогава какво щеше да се случи с Блеър и момичето? Видя сър Нейджъл да слиза по широкото двойно стълбище с максималната скорост, която позволяваха дебелите му крачка. Беше вдигнал ръка за поздрав. На свинската му муцуна играеше тлъста усмивка.
— Радвам се да те видя, старо момче — задъхано рече сър Нейджъл Къмингс. — Ужасно се безпокоях, че съм те обидил снощи. Моля, приеми извиненията ми.
Девлин се огледа и сви рамене.
— Не съм се обидил. Тук е ужасно тихо, сър Нейджъл — рече той.
В гласа му се долавяше нотка на подозрение. Сър Нейджъл се усмихна и розовите му бузи цъфнаха.
— Всичко е под контрол, майоре. В крайна сметка се нареди идеално.
Девлин го погледна и се намръщи замислено.
— Така ли? Къде са момчетата ви и Блеър?
Сър Нейджъл му намигна съзаклятнически.
— Прекрасна е, старче. Докторът казва, че нищо й няма.
— Значи сте разбрали какво е целял Гант с нахлуването в музея и всичко останало?