Едно от децата с очила с рогови рамки го гледаше, ухилено до уши. В ръката си държеше голямо дистанционно с множество копчета. Момчето козирува отсечено на капитана.
— Джонбой се явява по служба, адмирале.
— Те са от ВВС, нещастнико — поправи го едно по-високо момче.
— Ох, по дяволите, Питър. Надявах се да имат и военни кораби.
Скаут се пресегна и взе дистанционното.
— С това ли управлява танка? — невярващо попита той, като оглеждаше устройството.
Момчето го погледна стеснително и сви рамене.
— Май малко се поувлякох. Надявам се, че не е бил ваш, господине? — с надежда попита то.
Скаут се разсмя и го потупа по гърба.
— Справи се великолепно, хлапе.
Момчето грейна.
— Фасулска работа. Но в сравнение с това „Хало“ ряпа да яде.
— Какви ги плещи, по дяволите? — попита Нюли.
— „Хало“ е една от последните компютърни игри — обясни с усмивка Скаут.
Едно по-високо смугло момче пристъпи напред.
— Сър, името ми е Раджи. Избягахме от училището Едем и сме тук да спасим Уенди. Не мога да ви обясня откъде знам това, но тя и приятелите ви са в смъртна опасност. Трябва да бързаме.
Лицата на Изгубените момчета внезапно станаха сериозни. Обърнаха се едновременно и тръгнаха към входа на имението.
— Стойте тук, момчета — извика им Нюли. — Там е твърде опасно. Оставете това на…
— На професионалистите — довърши капитанът.
Малкият Гейбриъл спря и се обърна. Впери поглед в Нюли. Инспекторът се опита да каже нещо, но се запъна сякаш е изгубил мисълта си. Клепачите му затрепериха, след което се отвориха широко, сякаш внезапно му беше хрумнало нещо великолепно. Прочисти гърло и се стегна.
— Капитане, вижте какво. Момчетата могат да ни отведат право при майор Девлин и Гант.
Погледът на капитана се премести от инспектора към Гейбриъл, чиито немигащи очи вече се взираха напрегнато в него. Офицерът погледна отнесено и нефокусирано. Преглътна и кимна вдървено.
— Чудесна идея, инспекторе — рече той и махна на войниците си. — Да вървим!
Уенди и Джини се бяха настанили на клоните на огромен дъб и се взираха към покрива на имението. Решиха да изчакат тук края на фойерверките. Джини потръпна и се загърна в шала си.
— Ама че е студено тук. — Пресегна се предпазливо и вдигна чорапите си. — За нищо не стават вече. Скъсаха се при кацането.
Уенди се взираше напрегнато надолу. Клонът на Джини скърцаше и стенеше от тежестта й. Тя се хвана по-здраво и погледна надолу.
— Май трябва да намаля ореховките.
Клонът се наведе и разлюля Джини, която отчаяно се опитваше да запази равновесие. Старицата разсеяно потупа главата си.
— Мътните го взели, изгубила съм си и шапката.
Уенди я хвана за ръката.
— Време е да вървим.
Джини кимна.
— Твоите Изгубени момчета вече са тук.
— Аха. Ти също ги усещаш.
Джини се усмихна топло.
— Можем да усещаме разни неща, нали, мила?
Уенди сви рамене.
— Май са дошли да ме спасят.
Чюи и Конърс бяха заобиколили имението, след като изоставиха джипа. Минаха пеша през залесената част и сега клечаха зад каменната стена отзад. Стрелбата в предната част на имението вече бе спряла напълно. Чюи проучи района с орловия си поглед.
— Прекалено тихо е.
— И никакви шибани стражи — съгласи се Конърс и намръщено засука мустак. — Май скапаняците са си плюли на петите.
Чюи изсумтя и поклати глава.
— Почва се, хубавецо — рече Конърс, скочи на крака и се затича на зигзаг към неохраняваната врата.
Чюи го прикриваше, застанал нащрек.
Вътре двамата се озоваха в слабо осветен и пуст коридор, притихнал като гробница. Стъпките им бяха единственият звук, който се чуваше, докато се промъкваха предпазливо напред. Чюи беше приклекнал, а Конърс изправен, и двамата с готови за стрелба автомати.
— Чу ли това? — прошепна със затаен дъх Конърс. Лицето му бе обляно в пот.
Звукът на сервомотор заглъхна в далечината, после се засили. Сякаш нещо сновеше насам-натам, бе доловило присъствието им и сега се движеше право към тях. Бръмченето се засилваше с всяка секунда и устройството сякаш набираше скорост. Внезапно вратата зад тях се затвори с пневматично съскане. Конърс се озърна и изруга.