— Куршуми в главата. — Преобърна ги.
Бяха мистър Поуп и мистър Майлс.
— Нямах избор — заекна сър Нейджъл. — Положението беше или аз тях, или те мен.
Нюли скочи на крака, хвърли се към дебелака и бръкна под сакото му. Измъкна револвера на сър Нейджъл и подуши дулото.
— Скоро е стреляно. И се обзалагам, че при аутопсията ще намерят твоите куршуми в черепите им, лъжливо копеле.
Нюли сграбчи дебелака за реверите и едва не го повдигна от пода. Капитанът сложи ръка на рамото му.
— Леко, старче.
Все още изчервен от гняв, Нюли му хвърли бърз поглед и пусна дебелака. Сър Нейджъл се изсмя снизходително.
— Когато стигнеш до тях, вече няма да е останало нищо.
Нюли спокойно отвори барабана на револвера и извади всички патрони без един. Завъртя барабана и рязко го затвори. Заби дулото под брадичката на сър Нейджъл и вдигна ударника. Около него капитанът и хората му се взираха с увиснали челюсти. Един войник понечи да се намеси, но капитанът му махна с ръка да спре.
— Обичаш ли хазартните игри, сър Нейджъл?
Дебелакът поклати глава. Нюли го изгледа кръвнишки.
— Ще ми кажеш точно какво имаше предвид или ще дръпна спусъка. Гнездото може да се окаже празно, но може и да не е. Но ще продължа да дърпам спусъка всеки път, когато ме излъжеш. Накрая късметът ще ти изневери и ще изцапам стените с мозъка ти, тлъсто арогантно копеле.
Сър Нейджъл преглътна с мъка.
— Няма да посмееш пред толкова свидетели.
— Момчета, извърнете се за момент — рече Нюли, като ръгаше пистолета дълбоко в мазната двойна брадичка на дебелака.
Те се подчиниха. Очите на сър Нейджъл се облещиха.
— Ал Даджал и Марго са абсолютни садисти — изломоти той. — Ще измъчват и убият целия екип „Омега“, ако не ги спрете.
Бузите на Нюли пламнаха.
— Глупости! — Револверът щракна. — Виждам в тлъстите ти малки очички, че криеш нещо.
Дебелакът се затресе от ужас и затвори очи. Когато Нюли отново вдигна ударника, сър Нейджъл се подмокри.
— Отвори си очите, задник такъв — заповяда му Нюли.
Онзи се подчини.
— Поставих бомба! — извика той. — Онова лъжливо копеле Гант ме изигра. Така и не получих своята част. Заплаши ме, че ще ме издаде.
— С колко време разполагаме? — викна капитанът.
— Имате ли часовник, сър? — успя да изрече дебелакът.
Капитанът тикна ръчния си часовник в лицето му. Нюли внимателно свали ударника на револвера.
— Ами… около десетина минути.
Ударникът отново се вдигна.
— Добре, най-много двайсет, може би малко по-малко — избълва сър Нейджъл.
Нюли го завъртя и го бутна напред.
— Тогава по-добре си размърдай тлъстия дирник — излая той. — Води и дано да знаеш пряк път.
— Капитане, момчетата и американеца… — обади се един от войниците.
— Какво за тях?
— Изчезнали са.
42.
Скаут застана пред библиотеката и затърси нещо близко на „мой комп“.
— Виждаш ли книгата, приятелче?
— Много съм нисък, мистър Скаут — рече Гейбриъл.
Питър го пое и го вдигна.
— Така е по-добре — рече Гейб и загледа книгите. Кимна. — Онази в края.
Погледът на Скаут се насочи към книгата.
— Mein Kampf40 — прочете той и се разсмя. — Е, почти уцели.
Пресегна се и дръпна книгата. Високият шкаф изскърца и тръгна към тях. Скаут го отмести и всички се втурнаха през прохода зад него. Озоваха се пред асансьор. Нямаше бутон. На стената се виждаше единствено сензор за биометрично разпознаване. Скаут затършува в джобовете си за отвертка. Питър го спря. Загледа напрегнато вратата и очите му заблестяха в бяло. Внезапно асансьорът се отвори. Скаут хвърли объркан поглед на момчето, сви рамене и ги поведе в кабината, като клатеше глава. Питър примигна към друг сензор на вътрешния панел. Вратата се затвори със съскане и кабината се понесе надолу.
Девлин се обърна към Соренсън, който висеше само на няколко стъпки над огнения ад. Лицето му се виждаше размазано от нагорещения въздух. Единствените звуци, които се чуваха, бяха пращенето на пламъците и ромоленето на вода. Грабна ледокопа и се втурна към стрападото. Реши, че може би ще успее да съживи Медисън с изкуствено дишане, но Соренсън щеше да си замине всеки момент.
40