Карин Фосум
Индийската съпруга
(книга 5 за "Инспектор Конрад Сейер")
Благодарности на Фин Скордерю
Кучешки лай разцепи тишината. Майката вдигна очи от коритото и се вторачи през прозореца. Кучето лаеше с цяло гърло. Цялото му черно мускулесто тяло се тресеше от нетърпение.
Ето го и сина ѝ, прибира се. Излезе от червения фолксваген „Голф“ и пусна синята чанта на земята. Погледна към прозореца. Бегло различи фигурата на майка си. Отвърза кучето и то се хвърли върху него. Двамата започнаха да се боричкат. Изпод краката им хвърчеше пясък. Животното ръмжеше, а синът ѝ го хокаше гальовно. От време на време надаваше викове и лепваше по някой шамар по муцуната на ротвайлера. Накрая кучето се измори, а той се изправи бавно, изтупа праха и мръсотията от панталоните си и отново хвърли поглед към прозореца. Кучето се изправи колебливо и застана пред него с наведена глава. Накрая той му позволи да го близне покорно в ъгъла на устата. После тръгна към къщата и влезе в кухнята.
— Боже мой, на какво си заприличал!
Майка му огледа синята му тениска, опръскана с петна от кръв. Ръцете му бяха целите в рани. Кучето бе издраскало и лицето му.
— Ама какво е това чудо? — изсумтя гневно тя. — Остави чантата. Ще я изпера.
Той скръсти изподраните си ръце. И те като цялото му тяло изглеждаха силни, внушителни. Тежеше почти сто килограма, без грам тлъстини. Мускулите, току-що влезли в употреба, се бяха стоплили.
— Не се притеснявай — побърза да я успокои той. — И сам ще се справя.
Майката не вярваше на ушите си. Нима той смяташе да си изпере дрехите?
— Къде беше? — попита тя. — Нали не тренираш от шест до единайсет?
— С Ула, гледахме племенника ѝ — промърмори той, обърнат с гръб към нея.
Майката огледа широките му рамене. Светлорусата му коса стърчеше като четина. В нея се открояваха тънки кичури, обагрени в яркочервено. Все едно косата му гореше. Той слезе по стълбата в мазето. Майката чу тракането на старата пералня. Изля водата от коритото и се загледа в двора. Кучето лежеше с глава, отпусната върху предните му лапи. Изчезнаха и последните слънчеви лъчи. Синът се върна и каза, че отива да си вземе душ.
— Сега ли? Нали току-що се прибра от тренировка? Там не се ли изкъпа?
Той не отговори. Малко по-късно от облицованата с плочки баня гласът му се разнесе глухо, изпълнен с младежко отчаяние. Пееше. Затръшна вратата на аптечката. „Сигурно търси лейкопласт — помисли си майката и се усмихна. — Агресивността му подхожда и е съвсем нормална. Нали е все пак мъж.“ Тя не забрави това до смъртта си: последния миг, когато животът ѝ се струваше хубав.
Всичко започна с пътуването на Гюндер Юман. Той реши да отиде чак до Индия, за да си намери жена. На въпросите на хората не обясняваше защо всъщност иска да посети точно тази страна. Дори пред себе си не смееше да го признае. Когато колегите го разпитваха, отговаряше, че искал да види малко свят. Ама че туристически разврат! По принцип Гюндер не ходеше никъде. Не излизаше, пропускаше коледните почерпки, постоянно беше зает с къщата или с градината, или с колата. Доколкото знаеха колегите му, никога не бе имал приятелка. Гюндер нехаеше какви слухове се носят за него. Преследваше целите си бавно и ги постигаше без много шум. Не избързваше с решенията. Любимото занимание на петдесет и една годишния самотник вечер беше да прелиства книгата, подарък от сестра му Марие: „Хората по света“. Понеже Гюндер не бе стигал по-далеч от работното си място — малка, но стабилна фирма за продажба на земеделска техника, Марие се бе погрижила брат ѝ поне да разгледа снимки от различни кътчета по света. Гюндер четеше и разлистваше книгата. Най-силно го плени Индия. Красивите жени с червени точки на челата; гримираните им очи, дяволитите им усмивки. Една от тях го гледаше от снимката право в очите и той мигом потъна в сладки мечти. Само Гюндер умееше да мечтае така. Затваряше очи и отлиташе в измисления си свят. Жената беше лека като перце в червената си дреха; очите — дълбоки и тъмни като черно стъкло; косата — прибрана под шал със златист ръб. Гюндер се взира в снимката месеци наред. Твърдо реши да си търси индийка за жена. Не защото предпочиташе да живее с покорна и жертвоготовна съпруга, а защото искаше жена, която да носи на ръце. Норвежките не желаят да ги носят на ръце. Гюндер така и не успя да проумее какво всъщност искат те. Той си имаше всичко, поне от негова гледна точка: дом, земя, кола, работа, добре оборудвана кухня. Прилична баня, телевизия, видео. Пералня, сушилня, миялна, микровълнова печка, благ характер и спестени пари. Гюндер не беше глупав: разбираше, че съществуват и други, по-абстрактни фактори, които предопределят успехите на любовния фронт. Обаче не знаеше как да се справи с тях, защото те не бяха свързани с учене или с покупки.