Пуна не го смяташе за богаташ. Самият той ѝ бе казал:
— Не съм богат, но имам къща и работа. Красива градина, хубава кола и дружелюбна сестра. Ще те приеме с отворени обятия. Живеем в малко селце. Там е тихо, няма коли. Може да се разхождаш по улицата, без да срещнеш жива душа.
На Пуна това ѝ се стори странно. Тишина, малко хора. Откакто се помнеше, индийката бе живяла сред голяма навалица. Тишина бе виждала само на снимки.
— Предпочитам да работя — категорично заяви тя.
— Щом искаш, ще работиш, разбира се. Но ще се наложи да пътуваш до града. В Елвеста няма никакви възможности. Ако си намериш работа в града, аз ще те карам.
— Много съм работлива — продължи тя. — Не се изморявам лесно. Може да не съм едра, но съм жилава. Няма нужда да ме издържаш ти.
— Както искаш. Ще бъде чудесно, ако си намериш работа. Така ще научиш по-бързо норвежки. Ще си живеем прекрасно, Пуна, обещавам ти. Норвежците са много дружелюбни по природа. Малко са стеснителни и доста горди, но иначе се държат много приветливо.
Пуна нямаше други роднини, освен един брат в Ню Делхи. Каза, че ще му пише за сватбата си. Налагаше се и да приключи с ангажиментите си в Мумбай, преди да замине за Норвегия. Трябваха ѝ около две седмици. Гюндер ѝ купи билет. Обясни ѝ всичко за прекачванията и за летище „Гардермуен“. Даде ѝ пари, за да не ѝ липсва нищо. Написа на бележка адреса и телефонния си номер с големи, ясни цифри и букви.
— Дали брат ти ще се шокира от новината? — угрижено попита той.
— Не, не — отвърна убедено Пуна. — С него се виждаме много рядко. Шираз си има собствен живот, жена и четири деца. Обичам да готвя — осведоми го тя. — Ще ти приготвям пиле с къри, на теб и на сестра ти, като дойда в Норвегия.
— А аз ще ти направя овче месо със зеле — норвежки специалитет.
— Люто ли е това ядене? — попита тя.
— В Норвегия не ядем нищо пикантно. Вземи всякакви подправки, Пуна. Ще поизпотим Марие и Карщен.
Тя се замисли.
— Какво ще каже сестра ти, като разбере за мен?
— Ще се зарадва. Първо ще се стресне, но после ще се зарадва. Не ѝ харесва, че живея сам. Непрекъснато ме съветва да попътувам. А сега ще доведа вкъщи целия свят — засмя се Гюндер и я притисна към гърдите си.
Не се стърпя и погали плитката на тила ѝ — твърда, стегната и лъскава като коприна. Тя махна шнолата и разплете огромната си коса. „Колко жени в Елвеста могат да се похвалят с такава грива — помисли си той. — Нито една!“ Пуна разпускаше косата си само нощем. Само за него. Тогава очите ѝ блестяха в мрака. Прегръщаше силното му тяло с деликатните си слаби ръце. Гюндер я милваше нежно по гърба с големите си несигурни длани. Пуна се чувстваше щастлива. Едър, прекрасен мъж със сини очи я бе извел от спарената ресторантска кухня и щеше да я спаси от този нагорещен град, от навалицата, от блъсканицата, от малката стая с обща тоалетна за етажа. Гюндер разполагаше със собствена баня с вана и лебеди по стените. Направо не ѝ се вярваше. Още от първия миг, когато се погледнаха със смесица от любопитство и копнеж, и двамата знаеха, че пътищата им ще се пресекат. Увериха се в това и когато той за пръв път се наведе, внимателно притисна слабото ѝ тяло към гърдите си и видя как очите ѝ — първоначално искрящи — се замъглиха, а после се затвориха и тя се сгуши в широките му гърди. През тази първа любовна нощ не говориха. Само сърцата им биеха. Неговото — твърдо и тежко, нейното — леко и бързо. Не се страхуваха от нищо, поне засега. Пуна щеше да напусне работа и да освободи малката си стая, а Гюндер — да се прибере в Елвеста и да подготви къщата и градината за идването на съпругата си. В хотела им направиха снимка. Двамата застанаха прави един до друг с тържествено изражение, горди от току-що сключения брак. Тя — пременена в тюркоазеното си сари, той — в снежнобялата си риза. Гюндер прояви снимката и направи две копия. Даде ѝ едното. Заради работата Пуна не можеше да го изпрати до летището. Сбогуваха се на тротоара пред хотела. За миг Гюндер преодоля смущението си и я прегърна отривисто и страстно. Под ризата му зейна рана, защото се налагаше да отпътува без жената, която толкова дълго бе чакал. Тревожеше се да не я сполети беда. Пуна погали носа му с пръст и си тръгна. Слабите ѝ кафяви крака се изгубиха зад ъгъла. По време на полета Гюндер седеше в тясната седалка със снимката ѝ в ръка. Усещаше как сърцето му се уголемява, как изпомпва повече кръв от обикновено. Целият гореше. Пуна го бе докосвала навсякъде. Дори в ушите, където не бе влизало друго освен клечки за уши. Само при мисълта за нея пръстите на ръцете и краката му и устните му се разтреперваха. Сякаш всичко в него пулсираше и имаше чувството, че пътниците в самолета го виждат. Гюндер обичаше и беше обичан. В тялото му гореше огън. Гледаше пътниците, ала виждаше единствено Пуна. Какво бе правил досега? Петдесет години бе скитал сам-самичък и се занимаваше само със свои работи, много рядко — и с делата на Марие. Искаше да посвети остатъка от живота си на Пуна. Щяха да споделят всичко. Когато Пуна се чувства изморена, изтощена или болна, ще си почива. Когато ѝ домъчнее за Индия, ще ѝ осигурява билет за Мумбай. Ако пожелае Гюндер да я придружава, той ще го направи с удоволствие, но ако тя предпочита да остане сама, ще ѝ предоставя тази възможност. Гюндер щеше да я слуша, докато говори, и да не я прекъсва. Пуна щеше да има нужда от разбиране и подкрепа, особено през първата година, защото ѝ предстояха сериозни препятствия. Гюндер вече тръпнеше в очакване да отпразнуват заедно първата си Коледа, да ѝ покаже елхата, украсена с играчки и ангелчета; да посрещнат заедно първия сняг, а после и пролетта, когато първите растения се показват над снега. За нея това щеше да бъде истинско чудо. За него — също. Отсега нататък всичко щеше да му се струва ново и прекрасно.