На работното му място всички го разпитваха с любопитство как е минала екскурзията. Гюндер, почернял, доволен, им разказа каквото искаха да чуят, ала не споменаваше Пуна. Искаше да запази любовта си още малко в тайна. Когато му дойдеше времето, щяха да научат и да плъзнат какви ли не слухове.
— Сигурно си се пекъл на слънце? — попита Бьорнсон и кимна одобрително.
Голата глава на Гюндер пламна като червен фенер.
— Нито за секунда не съм стоял на слънце — отвърна той. — Там на слънце не се издържа. През цялото време се криех на сянка.
— Боже мили — удиви се Бьорнсон.
Колегите му обаче надушиха, че се е случило и нещо друго. Гюндер звънеше често по телефона. Непрекъснато ходеше в празния кабинет и ги гледаше недружелюбно, ако някой се появи на вратата. През обедната почивка отиваше да пазарува и се връщаше с кристални съдове, платове и спално бельо. Пуна се обади за негова сметка. Брат ѝ не останал очарован от сключения брак, но това не я смущавало.
— Завижда ми, това е — заключи тя. — Той живее в пълна мизерия.
— След като се установиш в Норвегия, ще го поканим да дойде при нас, за да види на какво хубаво място живееш. Аз ще поема разходите.
— Няма нужда — възрази Пуна. — Не заслужава такъв жест, защото е много заядлив.
— Ще му мине. Ще ти направя снимки в градината пред къщата и в кухнята и ще му ги изпратя, за да го убедим, че нищо не ти липсва.
Двайсети август наближаваше. Марие се обади да му съобщи, че Карщен заминавал на командировка в Хамбург и нямало да си е вкъщи, когато Пуна пристигне.
— Първия ден сигурно ще предпочетете да останете сами. Няма да се натреса веднага. Предлагам да дойдете на гости на двайсет и първи. Ще приготвя пържоли от дивеч. А на двайсет и четвърти Карщен има рожден ден.
Тогава и той ще се запознае с нея. Ще се наложи да се вземе малко в ръце и да се държи любезно поне веднъж.
— Че той не се ли държи добре? — озадачи се Гюндер.
— Нали го знаеш какъв е — сърдито отвърна тя.
— Ще си дадем нужното време, за да свикнем с новата ситуация. На Пуна ще ѝ е най-трудно, защото ще напусне родината си и ще се премести в напълно непозната страна.
— Утре ще дойда у вас да донеса цветя. Ключът още е у мен — разпалено заобяснява Марие. — Ще ги сложа във ваза във всекидневната с поздравителна картичка от мен и Карщен. Така ще се почувства добре дошла. Кога ще тръгнеш към летището?
— Рано, за да имам достатъчно време. Самолетът ще кацне в шест. Вчера е пристигнала във Франкфурт и е пренощувала там. Искаше да си напазарува разни неща. Ще бъда на „Гардермуен“ още в пет без нещо, за да паркирам колата.
— Обади се, когато се приберете. Само да зная, че сте се намерили.
— Да се намерим ли? Че защо да не се намерим?
— Тя идва отдалеч. Понякога полетите закъсняват и така нататък.
— Ще се намерим, разбира се — увери я Гюндер.
„Той и за миг не допуска възможността тя да не дойде, както са се уговорили“, помисли си Марие. На Гюндер изобщо не му хрумваше, че тя може да се откаже в последния момент. Марие обаче очакваше точно това. Гюндер ѝ бе оставил пари и билет. Ако го върне, индийката щеше да разполага с цяло състояние за бедна жена като нея. Освен това Марие някак си не си представяше жена в тюркоазено сари да шета из кухнята на Гюндер. Спести му опасенията си. Само му поръча да шофира внимателно по Е6 към летището.
— Трафикът там е кошмарен — предупреди го тя. — В никакъв случай не бива да катастрофираш през утрешния ден. Би било ужасно неподходящо.
— Ще внимавам, обещавам.