20 август.
Гюндер си взе почивен ден. Стана в седем и дръпна пердетата настрани. През последните няколко седмици се радваха на хубаво време, но сега небето изглеждаше натежало от облаци и черно. Ядоса се. Духаше лек ветрец и имаше надежда да изгрее слънце. Все пак той разсъждаваше оптимистично. Взе си дълъг обстоен душ и си приготви стабилна закуска. Обходи къщата. Огледа снимката от Индия, закачена на стената над бюрото. Пак провери дали облаците не са се разнесли. В дванайсет забеляза син процеп в тъмното небе. Малко след това тънък слънчев лъч проби покривката. Гюндер го сметна за знак. Този лъч изгря в чест на Пуна. Тя непрекъснато беше пред очите му. Струваше му се, че наистина срещна погледа ѝ за секунда. После образът ѝ изчезна. Той се мъчеше да се разсее с нещо. Днес, например, реши да прибере писмата от пощенската кутия. Разлисти вестника. Остава час и половина, помисли си той, и тръгвам за летището. Но защо да не тръгна още сега, веднага? Сега движението няма да е толкова натоварено. Сгъна грижливо вестника и скочи от стола. Притвори прозореца и тъкмо се канеше да откачи ключовете от куката на стената и телефонът звънна. Предвещаваше неприятности. Сигурно от работата искаха да го питат нещо. Така и не се научиха да се оправят без него. Гюндер вдигна слушалката с раздразнено „Да, моля“. Обаждаше се непозната жена. Гласът ѝ се чуваше ясно.
— От Централната болница — представи се тя. — Марие Юман Дал ваша роднина ли е?
Гюндер се задъха от притеснение.
— Да, сестра ми е. Какво е станало?
— Пътна злополука — отвърна тя.
Той си погледна объркано часовника. В какво се бе забъркала Марие?
— Сериозно ли е? — попита зашеметен той.
— Помолиха ме само да се свържа с близките ѝ роднини — уклончиво обясни жената. — Ще дойдете ли?
— Да, разбира се. Тръгвам с колата веднага. За половин час съм в болницата.
Усети неприятен бодеж в гърдите. Не очакваше да е станало нещо страшно — Марие не шофираше с висока скорост и не би могла да се нарани тежко — но се тревожеше да не закъснее за Пуна. Все пак ще стигне навреме, защото няма да се бави в болницата. Марие ще му влезе в положението. Взе ключовете и изхвърча от къщи. Шофираше разсеяно към града, като непрекъснато си гледаше часовника. Очакваше да види сестра си с гипсирана ръка и няколко шева. Дотук с пържолите от дивеч, които ни обеща, помисли си Гюндер. Колата ѝ вероятно ще бъде негодна за шофиране и ще се наложи да закара Марие вкъщи. А тя предупреждаваше него да кара внимателно! Пое си шумно въздух през носа, за да се успокои. Стигна до болницата. Трескаво затърси къде да паркира.
Жената на рецепцията го упъти:
— На единайсетия етаж, неврологично отделение.
— Неврологично ли казахте? — стресна се Гюндер.
Втурна се към асансьора. Сърцето му блъскаше в гърдите. Пуна сега се вози в самолета, помисли си той, знае, че ще я посрещна. Няма да се бавя при Марие. У него се надигна чувство за вина. Гюндер проклинаше на ум Карщен, който никога не си беше у дома! Изпоти се. Асансьорът спря. На етажа чакаше лекар.
— Юман?
— Да! Как е тя?
Лекарят явно се затрудняваше да му даде отговор. Гюндер веднага забеляза смущението му. Лекарят се стараеше да му подава информацията хапка до хапка, съвсем предпазливо.
— Засега не мога да ви дам категоричен отговор на този въпрос.
Очите на Гюндер се разшириха от ужас. Нали вече са я прегледали?
— За съжаление сестра ви е претърпяла сериозна катастрофа — продължи лекарят и погледна тъжно Гюндер. — Получила е тежка травма на главата и се намира в кома.
Гюндер се подпря на стената.
— Включихме я на командно дишане. Има перфорация на единия бял дроб. Искрено се надяваме да дойде в съзнание тази вечер. Така ще разберем повече за състоянието ѝ. Освен това има и много фрактури.
— Фрактури?
Гюндер получи световъртеж. Погледна си часовника.
— Какво да правя сега? — отчаяно попита той.
Лекарят нямаше представа пред каква дилема е изправен Гюндер. Поклати бавно глава.
— Най-доброто за сестра ви би било да седнете до леглото ѝ. И да ѝ говорите. Дори да не ви чува. Ще ви осигурим и легло за през нощта, ако пожелаете.
Не мога да остана тук, помисли си Гюндер. Пуна ме чака. Дърпаха го от всички страни, но той беше само един и не можеше да се разкъса. Гюндер спря, защото и лекарят спря.
— Гръдният ѝ кош се е вдлъбнал. Всички ребра са счупени. Едното ѝ коляно е претърпяло тежка травма. Ако изобщо успеем да я вдигнем на крака, се боя, че това коляно никога няма да се оправи.
Ако изобщо успеем да я вдигнем на крака?