Сайер се върна обратно между полицейските ленти. Мимоходом хвърли поглед към тримата полицаи, обхождащи поляната. Приличаха на три хлапета, всяко от които имитира детето пред него. Спреше ли Скаре, спираха и останалите и коленичеха. Сайер различи плика за доказателства в ръцете на младия си колега: вътре вече се виждаше събран материал. Сайер тръгна към патрулката. Жената, открила трупа, го чакаше. Той я поздрави, влезе в автомобила и потегли. Спря след стотина метра. Там обърна. Насъбралите се хора на пътя го зяпаха любопитно. Сайер отвори прозореца, за да се проветри купето.
— Разкажете ми как точно се натъкнахте на тялото — спокойно помоли той.
Стабилният му глас я окуражи. Тя кимна и закри уста с ръка. В очите ѝ проблесна страхът от думите, които се канеше да подбере и да изрече на глас.
— От началото ли? — попита жената.
— Ако обичате.
— Бях тръгнала да бера гъби. Около къщата на Гюнвал има много гълъбки. Той няма нищо против да ги бера, защото е твърде немощен да го прави. Често боледува — обясни тя. — Носех кошница. Когато дойдох, минаваше девет. — Тя млъкна за миг, после продължи:
— Пристигнах оттам — посочи пътя. — Свих насам и поех към подножието на гората. Цареше пълна тишина. Изведнъж забелязах нещо тъмно в тревата. Малко се притесних, но си продължих пътя и започнах да бера гъби. Кучето на Гюнвал лаеше. Винаги лае, когато чуе човек наблизо. Питах се какво ли е това черното нещо на поляната. Разтревожих се, затова берях с гръб към него. Колко странно. Сякаш още в началото бях разбрала какво лежи в тревата, но отказвах да повярвам. Намерих много гълъбки… Къде остана кошницата ми? — Жената прекъсна разказа си и погледна объркано Сайер.
После се поуспокои и продължи:
— Не че гъбите са ми притрябвали. Не исках да прозвучи така. Просто се сетих за кошницата…
— Ще я намерим — обеща тихо инспекторът.
— Намерих и пачи крак. Имаше и много боровинки. Реших да се върна друг ден за тях. Половин час се суетих напред-назад. После си тръгнах. По една или друга причина не исках да минавам покрай тъмното нещо в тревата. Затова вървях възможно най-далеч.
— И? — окуражи я Сайер.
— Въпреки това не се сдържах и погледнах. Приличаше на голям чувал с боклук, от онези найлоновите, черните. Исках да се махна оттам, но спрях. Стори ми се, че боклукът се е разтекъл. Може да е мъртво животно, хрумна ми изведнъж. Отново се приближих на няколко крачки. Не зная на какво разстояние съм се намирала, когато видях дългата ѝ плитка. После забелязах и шнолата. Тогава осъзнах какво лежи в тревата.
Жената млъкна и поклати потресена глава. Сайер не искаше да я прекъсва.
— След като видях шнолата, се втурнах право към къщата на Гюнвал. Започнах да блъскам по вратата. Трябва веднага да позвъним в полицията, крещях аз. На поляната има труп. Гюнвал изгуби ума и дума от ужас. Отдавна не е в първа младост. Изчаках на канапето му. Той все още седи там. Случило се е близо до дома му. Питам се не е ли викала…
— Чул е само слаби викове.
— Сигурно е гледал телевизия — изплашено предположи тя.
— Възможно е. Вие къде живеете?
— Близо до центъра на Елвеста.
Той кимна и ѝ подаде мобилния си телефон.
— Искате ли да се обадите на някого?
— Не.
— Налага се да дойдете с нас в участъка. Може да отнеме известно време, но после ще ви откараме до дома ви.
— Не бързам за никъде.
Той я погледна и се изкашля предпазливо.
— Забелязахте ли как изглеждат обувките ви?
Тя се стъписа и по лицето ѝ се изписа недоумение. Наведе се и събу едната си обувка — летни мокасини с бяла гумена подметка.
— Изцапани са с кръв — установи жената. — Не разбирам как е станало. Не съм приближавала до трупа.
— В Елвеста живеят ли хора с чуждестранен произход? — поинтересува се Сайер.
— Две семейства. Едно от Виетнам и едно от Корея. Семейство Туан и семейство Те. Живеят тук от години. Всички ги познават. Но жертвата не може да е от тях.