— Черепът е натрошен като саксия. Изобщо не личи каква е била формата му. Човешкият череп е много крехък, но и доста як, ако ударите са по върха на главата. Когато обаче получим удар по задната част на главата или: в слепоочието, пораженията са по-големи. В този случай е действал човек с подчертани деструктивни наклонности. Извършителят се е опитвал да изкара извън себе си неописуема неудовлетвореност.
— Колко е годишна?
— Около четирийсет.
Сайер се изненада. Тялото ѝ изглеждаше съвсем слабичко и фино.
— Оръжието?
— Голямо и тежко, вероятно тъпо или гладко. Удрял е с огромна сила. Мъча се да се успокоя, а вероятно и теб — май имаш нужда от малко утеха — той погледна Сайер — с: мисълта, че повечето удари са нанесени след смъртта ѝ. Който каквото иска да казва за смъртта, едно е сигурно: слага край на страданията ни.
Настъпи продължително мълчание. Сайер се чувстваше извън себе си, все едно се носеше из въздуха. Предчувстваше месеци наред безсъние и тревоги. Неминуемо. Нямаше да може дори за миг да забрави тази жена, тя щеше да го преследва всяка секунда, да отеква в главата: му като ням вик. Сайер се вгледа в бъдещето, към момента, когато намерят и заловят убиеца ѝ. Знаеше, че ще го доближи, за да усети миризмата му и вибрациите, когато онзи се движи в същото въздушно пространство. И Сайер ще го хване за ръка, ще кима с разбиране, ще подходи към човека доброжелателно. Настръхна. Снурасон отново се разшумя с книжата.
— Както вече казах, жертвата е около четирийсетгодишна, вероятно малко по-млада. Висока метър и шейсет. Тегло четирийсет и пет килограма. Доколкото мога да установя, е била в добро здраве. На лявото ѝ рамо открих незначителен белег от четири шева. Да знаеш, брошката ѝ е от Хардангер.
— Много си бърз — похвали го Сайер.
— Асистентката ми има такова бижу — Снурасон се позамисли. — По цялата поляна имаше следи от борба. Нима я е гонил?
— Не зная. Нямам представа как се е осмелил. В девет часа е още светло. Съвсем наблизо живее Уле Гюнвал. Оттам минава и главен път. Тази проява на непредпазливост ми говори, че извършителят действа хаотично. Липсва му способност да преценява трезво риска.
— Постъпиха ли сигнали на очевидци? — попита Снурасон.
— Да, информация за автомобили, забелязани в района. Искам най-вече да разбера самоличността ѝ.
— Свържи се с всички златарски магазини в района. Ако някоя чужденка си е купила от тях хардангерска брошка, няма начин да не си я спомнят. Такова нещо не се случва всеки ден.
— Сигурно имат списък с осъществените продажби — предположи Сайер. — Но на мен някак не ми се вярва сама да си е купила брошката. По-скоро я е получила като подарък от норвежец. Вероятно неин обожател.
— Бива те да си изсмукваш информация от пръстите — усмихна се Снурасон.
— Просто разсъждавам на глас. Когато я видях, просната в тревата, брошката проблясваше почти като любовно обяснение.
— Е, явно любовта е прераснала в нещо друго — изкоментира Снурасон. — Това не ми изглежда като любовен жест.
Сайер обиколи стаята.
— Ще си позволя да ти напомня, че понякога хората убиват от любов — обади се той.
Снурасон кимна, макар и неохотно.
— Ще ми звъннеш, след като приключиш доклада, нали?
— Разбира се. Този случай се ползва с предимство пред останалите.
Сайер събу калцуните и отиде да се види със Скаре в кабинета си. Върху бюрото му се изсипа съдържанието на найлонов плик. Сайер разпръсна дреболиите с пръсти и ги прегледа. Откри обица. Веднага я позна.
— Наистина сте се постарали доста — похвали той Скаре. — Едната обица на мъртвата липсваше.
— Съвсем сплескана е — отбеляза младият полицай.
Неочаквано се втурна към умивалника, задавен от неудържима кашлица.
— Дай си време — посъветва го Сайер.
Скаре се обърна и го погледна.
— Мина ми. Веднага се захващам за работа.
Таксиджията Кале Муе не обичаше да сплетничи. Сега обаче случилото се му дойде в повече. Седнал в белия си мерцедес, той мислеше, сбърчил чело. След няколко минути се качи в бистрото на Айнар. Вътре имаше повече клиенти от обикновено. Айнар обърна две кюфтета и сложи сирене върху тях. Кимна на Кале.
— Едно кафе — поръча таксиджията.
Димящата течност в чашата сгря лицето му. Внезапно от ъгъла проехтя натрапчивият смях на Линда.
— Толкова хубаво е да си млад — отбеляза Кале. — Дори смъртта не ги плаши. Приличат на едри, гладки угоени сьомги.
Айнар бутна купичка с бучки захар към Кале. Слабото му лице беше непроницаемо както винаги.