— Само толкова ли?
— Да. Ако я видя, ще я разпозная. Или поне така си мисля.
— Съветвам те да се обадиш в полицията — повтори Карен. — Поговори с майка си, тя ще ти помогне.
Линда направи недоволна физиономия.
— Не може ли се обадим двете с теб? Иначе ще се изложа. Налага ли се да си казвам името?
— Нямам представа. И защо ще се изложиш? Само ще запишат показанията ти и ще ги сравнят с казаното от други свидетели. Ако и други хора са видели червен автомобил, ще започнат да го издирват. Нещо такова.
Линда все още я глождеха съмнения. Чувстваше се раздвоена между желанието наистина да е видяла нещо и страха, че се е заблудила. И все пак. Изкушението беше голямо. „Полицията разполага с показанията на ключов свидетел на убийството във Витемуен. Свидетелят е описал автомобил и двама души, забелязани в района.“
Как изглеждаха тези двама души? Линда си спомняше нещо синьо, вероятно тъмносиньо, и нещо бяло. Мъжът носеше бяла риза, а жената — тъмна дреха. Линда реши да се прибере у дома и да чуе новините.
— Искам да си помисля — каза тя на Карен.
Приятелката ѝ кимна.
— Преди да се обадиш, напиши си всичко на лист, за да се подготвиш. Сигурно ще те разпитват. Откъде си се появила, накъде си отивала, какво си видяла. Колко е бил часът.
— Да, ще си направя записки — съгласи се Линда.
Изпиха си безалкохолното и извикаха „довиждане“ на Айнар. Погледът му се рееше в далечината.
Гюндер пусна ръката на Марие. Заспа, а брадичката му увисна върху гърдите. Присъни му се Пуна. Усмивката ѝ, големите ѝ бели зъби. После сънува Марие като малка, доста по-пълничка от сега. Докато спеше, вратата се отвори и вътре влязоха две медицински сестри. Бутаха легло на колелца. Гюндер се събуди и премига сконфузено.
— Съветвам ви да полегнете — усмихна се сестра Рагнхил. — Ето, носим ви няколко сандвича и кафе, ако желаете.
Гюндер се изправи рязко на стола. Огледа леглото и храната. Тъмната сърдита сестра изобщо не го гледаше. Двете със сестра Рагнхил провериха капкомера и почистиха маркуча. Да си полегне? Гюндер си избърса челото. Умората тежеше в главата му като олово. Ами ако Карщен пристигне, докато Гюндер спи? Понякога похъркваше. Гюндер си представи зет си, пребледнял от тревога след дългото пътуване от Хамбург. После си представи самия себе си, хъркащ в леглото или дъвчейки с пълна уста хляб. Отново погледна храната: пастет, шунка, краставица, чаша мляко. Защо не пийне поне малко кафе?
— Съветвам ви да си полегнете — повтори сестра Рагнхил.
— Не — ядосано отсече Гюндер. — Трябва да съм буден, ако се случи нещо.
— Зет ви ще дойде чак след час. Ще ви събудим, ако искате. Непременно хапнете нещо.
Той се вторачи в чистото легло.
— Не помагате на сестра си, като се изтощавате до краен предел — меко отбеляза Рагнхил.
Другата мълчеше. Отвори прозореца. Дрънчеше с райберите. Движенията ѝ бяха отривисти и решителни. Гюндер потръпна при мисълта, че ако заспи, има вероятност да го събуди тази черна вещица.
— Както желаете. Само знайте, че и ние сме тук — напомни сестра Рагнхил.
— Добре.
И двете излязоха. Той се втренчи в храната. Сандвичите бяха с пълнозърнест хляб. Взе подноса и го сложи в скута си. Започна да се храни бавно. За негова изненада му се услади. После му се приспа. Изпи две чаши кафе най големи глътки. Парещата течност се стичаше по гърлото му. Респираторът работеше. Ръцете на Марие жълтееха върху белия чаршаф. Гюндер остави подноса върху масата до прозореца. Приседна за миг на ръба на леглото. Пуна сигурно е пристигнала. Вероятно го чака в дома му на улица „Блинд“. „Оставих вратата отключена“, помисли си Гюндер. Как изобщо направи нещо толкова нетипично за него — да не заключи входната врата. Разтърка силно клепачите си. Събу си обувките. Обърна се и погледна бялата завивка с колосани ръбове. Само ще се поизтегна, помисли си той. Тялото му се бе схванало от дългото седене върху стола. Гюндер легна и затвори очи. На секундата заспа дълбоко.
Стресна се. Карщен го гледаше. Гюндер скочи от леглото, но от рязкото ставане му се зави свят и се отпусна безпомощно върху възглавницата.
— Не исках да те плаша — каза зет му; изгледаше изморен. — Дойдох преди няколко часа. Обясниха ми всичко. Сигурно си капнал?
Гюндер се изправи за втори път, вече по-предпазливо.
— Не. Снощи си бях вкъщи, но спах на един стол. Трябва да съм откъртил — смаяно установи той.
— Поспа доста.
Карщен се чудеше къде да си дене ръцете.
— Прибери се вкъщи, Гюндер. Аз ще остана тази нощ.