— Гюндер Юман, роден през 49-а?
— Да.
— И живеете наблизо?
— До центъра. На километър оттук.
— Къде отивате?
— Никъде, прибирам се към къщи.
— Но центърът е в обратната посока — осведоми го служителят на реда, без да сваля от него изпитателния си поглед.
Гюндер се смути.
— Зная — заекна той. — Просто ми беше любопитно да огледам мястото. Заради случилото се — додаде.
— Какво по-точно имате предвид? — попита полицаят.
Гюндер направо се отчая. На тъп ли се прави този човек?
— Убийството на чужденката. Чух по новините.
— Районът е отцепен.
— Виждам. Ще се прибирам към къщи.
Полицаят му върна документите. Гюндер се канеше да потегля, но униформеният се наведе към прозореца, все едно да разгледа какво има в купето. Гюндер се вцепени.
— Зная, че изглеждам изморен — обясни бързо той. — Но сестра ми е в болница, в кома е. Бях придружител и ад съм спал. Тя пострада при автомобилна катастрофа — добави тихо той.
— Разбирам — кимна полицаят. — Прибирайте се да си починете.
Гюндер не потегли веднага. Изчака черният гръб да са изгуби от погледа му. После измина около десет метра обърна волвото по пътя с храсталаците и пое към дома си. Полицаят го проследи с очи и докладва по радиостанцията:
— Държеше се малко необичайно. Сякаш се страхуваше от нещо. За всеки случай записах личните му данни.
Къщата — пуста. В коридора нямаше куфар, в хола — нито следа от Пуна. Стаите — потопени в мрак. Гюндер излезе по светло и не бе включил лампите. Дълго седя на стола, втренчил поглед пред себе си. Случката във Витемуен внесе смут в душата му. Имаше усещането, че е направил голяма глупост. Полицаят се държа странно. Какво нередно има да отидеш някъде с колата си? Какво ги засягаше къде е решил да спре? Гюндер се чувстваше объркан: Пуна, всичко, случило се в Индия: вероятно е било само сън. Вероятно си го е съчинил, докато седеше в „Танделс Тандури“. Кой отива в чужда страна и си намира жена, както се намира монета на улицата? Сигурно онази книга, „Хората по света“, му пусна тази муха в главата. Гюндер погледна червеното гръбче на книгата върху библиотеката. С последни сили се изправи и запали лампата. Пусна телевизора. Излъчваха новини на всеки половин час. Боеше се да чуе подробностите, но трябваше да ги узнае! Най-неочаквано щяха да споменат някой факт, който окончателно да изключи възможността жертвата да е Пуна. Например: „Мъртвата жена се оказа китайка.“ Или: „… от Северна Африка.“; „Убитата жена е на възраст двайсет и няколко години.“; „Убитата жена, чиято самоличност все още не е установена, има голяма, доста необичайна татуировка, покриваща целия ѝ гръб.“ Въображението на Гюндер препускаше лудешки. Навън цареше пълна тишина.
Бръчките по лицето на Конрад Сайер бяха винаги застинали в едно и също изражение. Малцина негови познати го бяха виждали широко усмихнат, а още по-малко — разгневен. Все пак в израза на лицето му се долавяше постоянно напрежение, сивите му очи гледаха бдително и свидетелстваха за отговорно отношение, интерес и плам. Сайер държеше колегите си на дистанция. Правеше изключение само за Якоб Скаре. Макар Сайер да бе двайсет години по-възрастен от Скаре, колегите им постоянно ги виждаха, увлечени в задълбочен разговор. Обикновено Скаре дъвчеше желирани човечета, а Сайер смучеше ментови бонбони. Освен това Скаре единствен от всички колеги в службата се оказа способен на подвига да склони старши инспектора да пийнат в делничен ден по чаша бира след работно време. Някои смятаха Сайер за надменен особняк. Скаре обаче знаеше колко е стеснителен. Тази негова странност се проявяваше и във факта, че в присъствието на други колеги се обръщаше към Скаре с фамилното му име. Само когато останеха насаме, го наричаше Якоб.
Сега Сайер спря до една чешмичка. Наведе се над струята и жадно пи от студената вода. Чувстваше неясна тревога. Мъжът, когото преследваха, можеше да се окаже симпатяга. Със същите копнежи и мечти, каквито бе имал и Сайер. И убиецът някога е бил дете. Обичали са го повече от всичко. Сега има връзка с някого, има задължения и отговорности, място в обществото, което бе на път да загуби. Сайер продължи. По принцип не се замисляше много за собствения си живот и за грижите си. Ала в дълбините на безупречния му външен вид се криеше силен афинитет към човешката природа. Искаше да проникне в съзнанието на хората, да разбере какви мотиви ги движат. Ако заловеше виновника и разбереше каква причина го е подтикнала да действа по съответния начин, Сайер затваряше случая и го архивираше. Този път обаче тънеше в пълно недоумение. Жената бе не просто убита, а преследвана и пребита. Да отнемеш човешки живот е жестоко. Да обезобразиш трупа — чудовищно. Понятието престъпление предизвикваше у Сайер много и противоречиви мисли. На първо време държеше да се изясни всичко, което още не знаеха. В живота му присъстваше специална жена: психиатърът Сара Стрюел. Тя идваше и си отиваше от апартамента му. Имаше ключ за там. Втурвайки се по стълбите към тринайсетия етаж на жилищния блок, Сайер винаги усещаше леко напрежение в тялото си, когато стигнеше до последното стъпало. През тесния процеп между вратата и рамката виждаше дали Сара е вътре, или не. Освен нея имаше и куче — Колберг. Един от малкото му капризи. Нощем едрото животно често се намъкваше в леглото му. Сайер се преструваше на заспал и не помръдваше, но матракът се накланяше силно на една страна под тежестта на седемдесеткилограмовото куче, което се наместваше до краката му.