Гюндер започна да се колебае.
— Ако е така, се налага да се свържем с брат ѝ в Ню Делхи и да го помолим за помощ. Не открихме никакви лични документи, но вероятно той ще може да ни изпрати, поне зъбен картон.
— Не мисля, че Пуна е посещавала често зъболекарски кабинет — отчаяно отбеляза Гюндер.
— А съпругата ви има ли някакви други отличителни белези или родилни петна? — попита Сайер.
Гюндер преглътна. Пуна имаше един белег. Понеже: веднъж в рамото ѝ се било врязало парче стъкло, ѝ бе останал съвсем тънък, едва забележим белег с по-светъл цвят от останалата ѝ кожа. На лявото рамо. Бяха ѝ направили четири шева. Гюндер се сети за това, но го премълча.
— Някакви белези от рани например? — предположи старши инспекторът и прикова поглед в Гюндер. — Починалата жена има белег на лявото рамо.
Гюндер сякаш се прекърши по средата.
— А куфарът? Никой не би тръгнал от Индия без куфар!
— Не намерихме куфар — отвърна Сайер. — Извършителят сигурно се е отървал от него. Но до трупа имаше чанта. Доста нетрадиционна.
Старши инспекторът отвори кафявия пакет. Извади бавно жълтата чантичка. За пръв път от доста време Сайер намери причина да благодари на иначе жестоката съдба: чантичката беше чиста, без следа от кръв.
Досега вкопчил се в надеждата като удавник за сламка, Гюндер изведнъж изпита странно облекчение от факта, че вече не се налага да бъде силен.
— Юман, тази чанта на съпругата ви ли е? — попита Сайер.
Образът на смазания от мъка мъж го преследваше непрекъснато; мигът, когато се предаде на отчаянието; гласът му, когато ги заклеваше да му позволят да види мъртвата си съпруга. „Нямам ли право?“ роптаеше Юман. „Наистина ли ще ми откажете?“
Сайер нямаше право да му откаже, но го посъветва да пощади психическото си здраве.
— Тя не би искала да я видите в такова състояние — настоя старши инспекторът.
Гюндер тръгна по коридора. Приличаше на призрак, който няма нищо общо с него. Една полицайка го закара до дома му. В пустата му къща. Как ли я бе очаквал! Сигурно се бе радвал като дете. Сайер си спомни колко гордо им показа брачното свидетелство неопровержимото доказателство за новия му статус.
— Казва се Пуна Бай — съобщи Сайер, застанал на прага. — От Индия. За пръв път идва в Норвегия.
Сут, който обслужваше горещата линия, облещи очи от изненада.
— Да пусна ли съобщение за журналистите?
— Не още. Не разполагаме с документи. Само с показанията на мъж от Елвеста, който я е очаквал. Оженили се в Индия на четвърти август. Тя е идвала да се установи тук.
Сайер се наведе напред да прочете какво пише на монитора.
— Нещо ново?
— Младо момиче — въодушевено отвърна Сут. — Току-що се обади. Ще се наложи да осигуриш служебна кола. Линда Карлинг, шестнайсетгодишна. На двайсети малко след девет вечерта минала покрай Витемуен с велосипед. На пътя стоял паркиран червен автомобил, а на поляната забелязала мъж и жена, заети един с друг.
— Заети един с друг? — не разбра Сайер, който на мига излезе от вцепенението си.
— Стараеше се да подбере правилните думи. Помислила, че са спрели „за едно бързо“. Гонели се, закачали се. После се боричкали в тревата. След време обаче Линда се сетила, че може да е видяла жертвата и убиеца; вероятно първо са правили секс, а после той я е убил. Не са я забелязали.
— Не са осъществили полов акт — побърза да уточни Сайер. — Но не е изключено той да се е опитал да я насили. А автомобилът?
Несъзнателно стисна юмруци.
— Червен на цвят. И точно тук идва най-интересното. Карлсен се отби при мен. Тази вечер до местопрестъплението паркирал мъж с червено волво. Скрил се и наблюдавал от храстите. Карлсен записал и личните му данни за всеки случай. Държал се странно.
— Име?
— Гюндер Юман.
В стаята на дежурните настъпи тишина.
— Това е съпругът на жертвата — обясни Сайер. — Не вярвам да го е извършил той.
— Откъде си толкова сигурен?
— Ако не греша, по времето на убийството се е намирал в централната болница. Сестра му лежи там. Пак ще проверя. Скаре, веднага тръгвай за дома на Линда Карлинг и изкопчи всичко, което успееш. Тя е видяла колата!
— Разбрано — кимна Скаре. — Обаче стана много късно.
— Няма да пощадим никого при разследването на този случай. Нещо друго? — обърна се Сайер към Сут.
— Нищо съществено.
— Едно нещо ме озадачава — обади се Скаре, докато си обличаше коженото яке. — Оръжието на убийството. С какво я е удрял? В тревата на поляната нямаше камъни. Ако е дошъл с кола и вътре е разполагал с инструменти, не ми хрумва нищо, което би могло да причини такива травми. Какво има в една кола?