— След два дни започвам във фризьорския профил в гимназиалния курс, а Карен ще учи общи предмети, но досега винаги сме били съученички.
— Какво правихте у Карен?
— Гледахме филм. „Титаник“.
— А, с Ди Каприо. Много романтичен филм, нали?
— Да, изключително романтичен — усмихна се Линда.
Скаре забеляза как проблясват очите ѝ.
— С други думи, си била в особено настроение, когато си тръгнала към къщи?
— Може да се каже — вдигна кокетно рамене тя. — Бях се настроила на романтична вълна.
„Затова си помислила, че флиртуват“, съобрази Скаре. „Видяла си каквото си искала да видиш; каквото е очаквал мозъкът ти. Мъж тича след жена, за да се люби с нея.“
— За какво си мислеше, докато караше към дома си? Сещаш ли се?
— Не — отговори смутено тя. — Най-вероятно за филми.
— Забеляза ли в насрещното платно някакви автомобили?
— Не, никакви — категорично отвърна тя.
— Какво забеляза най-напред, когато наближи Витемуен?
— Колата. Първо видях колата. Червена, паркирана накриво. Все едно шофьорът е спрял набързо.
— Продължавай — насърчи я Скаре. — Опитай се да говориш свободно. Забрави, че изобщо съм тук и те слушам.
Линда го погледна удивено. Това ѝ се струваше невъзможно.
— Огледах се за хора. Все някой трябва да е дошъл с тази кола, помислих си. Забелязах двама души на поляната, почти навлезли в гората. Тичаха. Отдалечаваха се от мен. Мъжа го видях по-ясно, той закриваше жената. Беше облечен в бяла дреха. Бяла риза. Размяташе буйно ръце. Все едно се опитваше да я изплаши.
Тя се умълча, защото мислено се отдалечи и се върна към онази кола.
— А какво видя от другия човек?
— Тя беше по-ниска на ръст. Тъмна.
— Тъмна. В смисъл?
— Всичко беше тъмно. Косата, дрехите.
— Сигурна ли си, че беше жена?
— Бягаше като жена — простичко обясни Линда.
— Видя ли ръцете на мъжа? Държеше ли нещо?
— Не, не мисля.
— Продължавай.
Скаре не си водеше бележки. Всичко, казано от Линда, веднага се запечатваше в паметта му.
— Колата внезапно ми се изпречи на пътя и се наложи да свия. Хвърлих още един поглед. Мъжът я беше настигнал и двамата паднаха в тревата.
— Щом си ги гледала от пътя, значи са били наполовина скрити. Или успя да забележиш нещо?
— Ами мъжът беше… отгоре — изчерви се Линда. — Видях размахващи се ръце и крака. Но колелото ми се олюля и се наложи да си гледам пътя.
— Чу ли нещо?
— Едно куче лаеше.
— И нищо друго? Викове? Крясъци? Смях?
— Нищо друго.
— А колата? Можеш ли да си я спомниш?
— Да, беше червена.
— Червеното има различни нюанси. Опиши ми го.
— Яркочервено. Като пожарна кола.
— Добре. Видя ли нещо друго, докато минаваше покрай колата? Вътре имаше ли хора?
— Не, беше празна. Надникнах.
— А табелите?
— Норвежка регистрация, но не помня номера.
— Значи колата е стояла с лицевата част към теб, вей, едно е дошла от центъра на Елвеста?
— Да, но беше паркирана накриво.
— А вратите бяха ли отворени?
— Вратата на седалката до шофьора.
— А видя ли как изглежда купето отвътре? Тъмно или светло?
— Май беше тъмно. Не съм напълно сигурна. Колата беше много лъскава.
— И нямаш представа за марката или модела?
— Не.
— И си напълно сигурна, че никой не те забеляза?
— Да, сигурна съм. Бяха изцяло погълнати един от друг. А и велосипедът не вдига никакъв шум.
Скаре се позамисли. После се усмихна.
— Ако ти потрябвам за нещо, можеш да се обадиш в участъка. На този номер.
Подаде ѝ визитка. Тя я грабна жадно. На нея пишеше „Якоб Скаре“. Линда не искаше да го пуска да си тръгва! Целият им разговор продължи по-малко от десет минути. Протегна ѝ ръка и ѝ благодари. Ръкостискането му беше топло и крепко.
— Ще се наложи утре да ни покажеш мястото, където си видяла двамата души. И колата. Доколкото си спомняш. Съгласна ли си?
— Ама разбира се! — възкликна тя.
— Тогава ще изпратим някой от нашите хора утре сутринта.
— Добре — отрони разочаровано тя.
Линда стисна визитката. Знаеше, че му каза всичко. Споменът за онази нощ бе неясен, размит, лишен от детайли. Помоли се на Бог дано да ѝ се присъни нещо съществено, което досега не си е спомнила. Трябва да се срещне отново с този мъж! Той беше неин. Бе чакала точно мъж като него. Всичко ѝ се струваше идеално. Лицето, косата, русите къдрици. Униформата. Наклони глава и срамежливо сведе очи: това го умееше доста добре.
Ако ти потрябвам за нещо!
Какво ли вложи той в тези думи? Кой знае. Тя заключи вратата след него и се втурна в хола. Скрита зад пердето, го проследи с очи. Ще изпратим някой от нашите хора. Уф! Линда влезе в банята, изми си зъбите и се качи тичешком на втория етаж. Застана пред огледалото и започна бавно и методично да реше косата си. Тя се наелектризира и започна да искри.