Выбрать главу

— След два дни започвам във фризьорския профил в гимназиалния курс, а Карен ще учи общи предмети, но досега винаги сме били съученички.

— Какво правихте у Карен?

— Гледахме филм. „Титаник“.

— А, с Ди Каприо. Много романтичен филм, нали?

— Да, изключително романтичен — усмихна се Линда.

Скаре забеляза как проблясват очите ѝ.

— С други думи, си била в особено настроение, когато си тръгнала към къщи?

— Може да се каже — вдигна кокетно рамене тя. — Бях се настроила на романтична вълна.

„Затова си помислила, че флиртуват“, съобрази Скаре. „Видяла си каквото си искала да видиш; каквото е очаквал мозъкът ти. Мъж тича след жена, за да се люби с нея.“

— За какво си мислеше, докато караше към дома си? Сещаш ли се?

— Не — отговори смутено тя. — Най-вероятно за филми.

— Забеляза ли в насрещното платно някакви автомобили?

— Не, никакви — категорично отвърна тя.

— Какво забеляза най-напред, когато наближи Витемуен?

— Колата. Първо видях колата. Червена, паркирана накриво. Все едно шофьорът е спрял набързо.

— Продължавай — насърчи я Скаре. — Опитай се да говориш свободно. Забрави, че изобщо съм тук и те слушам.

Линда го погледна удивено. Това ѝ се струваше невъзможно.

— Огледах се за хора. Все някой трябва да е дошъл с тази кола, помислих си. Забелязах двама души на поляната, почти навлезли в гората. Тичаха. Отдалечаваха се от мен. Мъжа го видях по-ясно, той закриваше жената. Беше облечен в бяла дреха. Бяла риза. Размяташе буйно ръце. Все едно се опитваше да я изплаши.

Тя се умълча, защото мислено се отдалечи и се върна към онази кола.

— А какво видя от другия човек?

— Тя беше по-ниска на ръст. Тъмна.

— Тъмна. В смисъл?

— Всичко беше тъмно. Косата, дрехите.

— Сигурна ли си, че беше жена?

— Бягаше като жена — простичко обясни Линда.

— Видя ли ръцете на мъжа? Държеше ли нещо?

— Не, не мисля.

— Продължавай.

Скаре не си водеше бележки. Всичко, казано от Линда, веднага се запечатваше в паметта му.

— Колата внезапно ми се изпречи на пътя и се наложи да свия. Хвърлих още един поглед. Мъжът я беше настигнал и двамата паднаха в тревата.

— Щом си ги гледала от пътя, значи са били наполовина скрити. Или успя да забележиш нещо?

— Ами мъжът беше… отгоре — изчерви се Линда. — Видях размахващи се ръце и крака. Но колелото ми се олюля и се наложи да си гледам пътя.

— Чу ли нещо?

— Едно куче лаеше.

— И нищо друго? Викове? Крясъци? Смях?

— Нищо друго.

— А колата? Можеш ли да си я спомниш?

— Да, беше червена.

— Червеното има различни нюанси. Опиши ми го.

— Яркочервено. Като пожарна кола.

— Добре. Видя ли нещо друго, докато минаваше покрай колата? Вътре имаше ли хора?

— Не, беше празна. Надникнах.

— А табелите?

— Норвежка регистрация, но не помня номера.

— Значи колата е стояла с лицевата част към теб, вей, едно е дошла от центъра на Елвеста?

— Да, но беше паркирана накриво.

— А вратите бяха ли отворени?

— Вратата на седалката до шофьора.

— А видя ли как изглежда купето отвътре? Тъмно или светло?

— Май беше тъмно. Не съм напълно сигурна. Колата беше много лъскава.

— И нямаш представа за марката или модела?

— Не.

— И си напълно сигурна, че никой не те забеляза?

— Да, сигурна съм. Бяха изцяло погълнати един от друг. А и велосипедът не вдига никакъв шум.

Скаре се позамисли. После се усмихна.

— Ако ти потрябвам за нещо, можеш да се обадиш в участъка. На този номер.

Подаде ѝ визитка. Тя я грабна жадно. На нея пишеше „Якоб Скаре“. Линда не искаше да го пуска да си тръгва! Целият им разговор продължи по-малко от десет минути. Протегна ѝ ръка и ѝ благодари. Ръкостискането му беше топло и крепко.

— Ще се наложи утре да ни покажеш мястото, където си видяла двамата души. И колата. Доколкото си спомняш. Съгласна ли си?

— Ама разбира се! — възкликна тя.

— Тогава ще изпратим някой от нашите хора утре сутринта.

— Добре — отрони разочаровано тя.

Линда стисна визитката. Знаеше, че му каза всичко. Споменът за онази нощ бе неясен, размит, лишен от детайли. Помоли се на Бог дано да ѝ се присъни нещо съществено, което досега не си е спомнила. Трябва да се срещне отново с този мъж! Той беше неин. Бе чакала точно мъж като него. Всичко ѝ се струваше идеално. Лицето, косата, русите къдрици. Униформата. Наклони глава и срамежливо сведе очи: това го умееше доста добре.

Ако ти потрябвам за нещо!

Какво ли вложи той в тези думи? Кой знае. Тя заключи вратата след него и се втурна в хола. Скрита зад пердето, го проследи с очи. Ще изпратим някой от нашите хора. Уф! Линда влезе в банята, изми си зъбите и се качи тичешком на втория етаж. Застана пред огледалото и започна бавно и методично да реше косата си. Тя се наелектризира и започна да искри.