— Ами казва се Якоб — обяви тя на огледалото. — На колко е години? На двайсет и няколко. Във всеки случай няма трийсет. Красив е, разбира се. В събота ще излизаме, най-вероятно в „Бьоршен“. Дали ще ме пуснат вътре? Под ръка с полицай ще ме пуснат навсякъде! Дали съм влюбена? Направо съм хлътнала с двата крака. — Линда огледа пламналите си бузи. — Казвам ти, Карен, нещата този път са повече от сериозни! Този път съм готова да стигна далеч, за да постигна целта си! Наистина далеч!
Линда чу отново ръмжене на двигател в двора. Мощен дизелов двигател, добре познат, но нежелан. Майка ѝ се прибираше. Линда изгаси осветлението и се мушна под завивките. Не ѝ се говореше. Когато майка ѝ разбере, ще се опита да ѝ отнеме всичко. Да проконтролира живота ѝ. Обаче Линда беше свидетел. Как наричаха такива свидетели като нея? Главни свидетели. „Аз съм главният свидетел на Якоб“, помисли си тя и затвори очи. Майка ѝ си отключи, чу се щракване на ключалка. Линда се постара да диша равномерно, когато майка ѝ надникна в стаята. После отново стана тихо. Мислено се върна към въпросната вечер в дома на Карен. Ще тръгвам! Ще ти се обадя утре. Качва се на велосипеда. На слизане към шосето се минава по лек наклон. Времето е меко и приятно. Когато излиза на асфалта, колелото се движи напълно безшумно. И така, карам колело в хубавото време. Мисли трезво, не пропускай нищо, вдясно и вляво има гора, по шосето не се вижда жива душа. Съвсем сама съм, а птиците са се смълчали, защото вече се свечери, но още не е паднал мрак. Ето, излизам от завоя и приближавам поляната във Витемуен. В далечината виждам предната част на червен автомобил. Какво пише на табелата? Не виждам! Проклятие! Приближавам и трябва да свия. Вдясно нещо се движи. В далечината съзирам хора на поляната. Какво правят? Тичат като деца, макар че са възрастни! Тя се мъчи да се измъкне, ала той я хваща за ръката. По-бърз е от нея. На пръв поглед си играят, все едно танцуват. Заобикалям колата. Празна е, но на страничното стъкло виждам нещо бяло. Лепенка. Намирам се на пътя, точно преди завоя, и се налага отново да избързам, но поглеждам още веднъж към поляната, където те току-що паднаха в избуялата трева. Мъжът лежи върху жената. Виждам ръка, която се протяга. Мъжът се навежда над нея. Мисля си: боже мой, ще го направят насред поляната с цветя, направо са полудели! Той е облечен в бяла риза, тя има тъмна коса. Той е по-едър от нея, широкоплещест. Косата му — май е руса? Вече ги подминавам и поглеждам за последен път към тях. Изгубват се в тревата. Но мъжът беше рус и на прозореца на колата беше залепена лепенка. Непременно трябва да се свържа с Якоб.
На Гюндер не му се прибираше в празната къща. Предпочиташе цяла нощ да остане в участъка, в кабинета на Сайер. Близо до украшенията. Да бъде на разположение, в случай че се появи някой с важни показания за мъртвата. Няма как да е Пуна! Не видя трупа. „Голям съм страхливец“, помисли си Гюндер, „не биваше да отстъпвам така лесно“. Благодари на полицая и се завлачи към стълбите.
Не посмя да заключи вратата. Влезе в хола. Извади от чекмеджето снимката си с Пуна. Беше я скрил там. Погледна жълтата чантичка. Ами ако грешат? Чанти с форма на банан се произвеждаха със стотици или хиляди. „Марие“, сети се той. „Работата ми. Всичко се разпада.“ Какво каза мъжът в самолета? Душата ти остава на „Гардермуен“. Изведнъж Гюндер осъзна какво е имал предвид човекът. Седнал на стола, Гюндер приличаше на смачкана черупка. Изправи се и пак седна. После обходи къщата с неспокойни крачки. Молец, който се лута в търсене на светлина.
Цялата съдебна палата приличаше на врящ котел. Трийсетина души работеха на пълни обороти. У всички бе накипял гняв заради случилото се нещастие. Чужденка, младоженка, пристигнала в Норвегия с брошка на гърдите. И някакъв злосторник веднага я пребил до смърт. Разследващите искаха непременно да разплетат случая и да заловят убиеца. Това неизказано на глас решение им вдъхваше сили да вървят с вдигнати брадички и непоколебим взор. Дадоха пресконференция. Отне им ценно време, но те държаха да погледнат норвежците в очите и да заявят: ще се справим. Сайер предпочиташе да си спести преживяването. Навсякъде репортери и камери. Метална гора от микрофони върху масата. Усещаше първите признаци на неприятен сърбеж. Страдаше от екзема и тя се изостряше, когато се чувстваше притеснен. Отляво седеше началник-отдел Холтеман, отдясно Карлсен. Нямаше измъкване. Журналистите и присъстващите хора от околността предявиха редица претенции: да им покажат снимков материал, да им предоставят информация за стратегиите си, за хода на разследването, за състава на разследващия екип, за опита на разследващите, за случаите, по които са работили.