И заваляха въпроси един след друг. Имате ли заподозрян? Съзирате ли мотив за престъплението? Жената била ли е изнасилена? Идентифицирана ли е? На местопрестъплението открихте ли съществени веществени доказателства? Изяснихте ли въпроса с произхода на жертвата и с възрастта ѝ? Колко сигнала получихте, обходихте ли района от врата на врата, каква вероятност има извършителят да нападне отново?
Откъде, по дяволите, да зная?, помисли си Сайер.
А оръжието? Възможно ли е да ни кажете нещо? Как така ще пребиеш човек до смърт, без да оставиш следи? А свидетелят на велосипеда от селото ли е? Журналистите пишеха, та чак хвърчаха пръски мастило. Сайер лапна един ментов бонбон. От лютивината му избиха сълзи.
— Готов ли е докладът от аутопсията?
— Не. Целта е да бъде максимално подробен.
— Ще позволите ли да я снимаме?
— Напълно изключено е.
Мълчание. Въображението им работеше с пълна сила!
— Значи да разбираме, че смятате това убийство за извършено с особена жестокост? Сравнено със случаите от норвежката криминална история?
Сайер плъзна поглед над помещението.
— Ще се въздържа да противопоставям различни случаи и да ги съпоставям по жестокост. Само жертвата им§ това право. Но наистина убийството е извършено с агресия, каквато не съм виждал за всички години, прекарани в полицията.
Сайер вече си представяше заглавията във вестниците. Същевременно не спираше да мисли колко работа би отхвърлил за времето, което пресконференцията отне.
— По отношение на извършителя — обади се един журналист — смятате ли, че мъжът или мъжете са от това село? Или от този район?
— Не изключваме нито една възможност.
— Колко неща не ни казвате? — попита една жена.
— Няколко дреболии — Сайер не успя да сдържи усмивката си.
Забеляза Скаре в дъното на помещението. Косите му се изправиха. Помъчи се да запази спокойствие, докато отговорят на всички въпроси. Холтеман, който седеше до него, също видя Скаре. Наведе се към Сайер и прошепна:
— Скаре е надушил нещо. Зачервил се е от вълнение.
Най-сетне приключиха с пресконференцията. Сайер повлече Скаре по коридора.
— Слушам те — задъхано рече той.
— Натъкнах се на следа. От централата на такситата. Една от колите им потеглила с клиент от „Гардермуен“ към Елвеста в 18:40 на двайсети август. Сдобих се с името на шофьора. Обадих се в дома му. Вдигна съпругата му, щял да се прибере всеки момент. Обеща да му предаде веднага да се свърже с нас.
— Ако този тип има часовник, отдавна трябваше да се е свързал. Как се казва?
— Андерш Колдинг.
— Такси от „Гардермуен“ до Елвеста? Това сигурно струва цяло състояние.
— Между хиляда и хиляда и петстотин. Юман ѝ дал пари. Норвежка и немска валута.
Чакаха, но таксиджията не се обади. Сайер му даде трийсет минути, после набра номера му.
— Колдинг — чу се в слушалката мъжки глас.
— Обаждам се от полицията. Очакваме ви.
— Зная. Зная.
По гласа си личеше, че е млад и припрян. В далечината се чуваха яростни детски писъци.
— Моля ви да се явите в участъка.
— Сега? Веднага?
— На секундата, по възможност. Разкажете ми за курса от „Гардермуен“.
— Ами нищо особено, качи се чужденка и поиска да я закарам до Елвеста. Как се казваше улицата… „Блинд“ Обаче на този адрес нямаше никого и тя се върна. Помоли да я оставя в центъра на селото, до едно бистро.
— И?
— Слезе.
— До бистрото?
— По-точно влезе вътре. В „Бистрото на Айнар“ — сети се за името шофьорът.
— Видяхте ли я след това?
— Не, боже мой. Върнах се на летището.
— Клиентката имаше ли багаж?
— Да, голям кафяв куфар. Едва успя да го извлече по стълбите.
— Не ѝ ли помогнахте да го качи? — попита Сайер след кратък размисъл.
— А?
Зад мъжа отново се чуха писъци.
— Значи не ѝ помогнахте да качи багажа си по стълбите?
— Не, бързах да се върна в града. Предстоеше ми дълъг празен курс.
— И повече не я видяхте?
— Точно така.
— Очаквам ви, Колдинг. Дори съм издърпал стола, на който ще седнете.
— Но аз нямам какво повече да ви кажа. Жена ми се кани да излиза, а детето пищи. Моментът не е никак удобен.