Андерш Колдинг беше двайсет и пет годишен, с крехко телосложение, кафяви очи и малка уста. Дойде с униформа на таксиджия — твърде голяма за неговата фигура — и черни мокасини, над които се подаваха бели чорапи за тенис. Очите му бяха зачервени.
— Къде е бебето? — попита Сайер.
— Спи в колата. Не посмях да го събудя. Има колики — обясни младият баща. — А аз работя на смени. Спя в таксито между отделните курсове.
Колдинг остави износен апарат за разваляне на пари върху масата. Коженият калъф беше оръфан.
— Чухте ли за убийството в Елвеста?
— Да — призна той с гузен вид.
— Хрумна ли ви, че е възможно убитата жена да е същата, която сте взели от „Гардермуен“?
— Общо взето, не — побърза да го увери Колдинг. — Или поне не в началото. Возя всякакви хора, много от които чужденци.
— Разкажете ми всичко, което си спомняте за тази жена и за пътуването — помоли Сайер. — Постарайте се да не пропускате нито една подробност.
Инспекторът се настани удобно на стола.
— Дори фактът, че над шосето е прехвърчал таралеж например, е от значение за мен.
Колдинг се засмя. Поотпусна се и взе апарата за разваляне на пари в ръка. Поигра си с него, докато мислеше. Случката с индийката не му даваше да мигне през последните дни. Но реши да не го споделя с инспектора.
— Тя се приближи към таксито доста неохотно с голям кафяв куфар. През цялото време се оглеждаше, все едно изобщо не искаше да се качва. Взех куфара и понечих да го сложа в багажника. Отначало се възпротиви. Изглеждаше объркана. Гледаше си часовника, надзърташе през рамо към чакалнята на летището. Изчаках търпеливо да реши. А и се чувствах изморен, нямах нищо против да подремна. Отворих ѝ вратата, ала тя не искаше да се качи. Попитах я дали чака някого и тя кимна утвърдително. Няколко минути стоя, хванала нерешително вратата. После поиска да отворя багажника. Позасуети се с куфара. За капака му беше закрепена чанта за документи. Тя я откачи и най-сетне се качи в таксито. През цялото време седеше на края на седалката и гледаше през прозореца към входа на чакалнята. Взираше се в колоната от таксита зад, нас и не спираше да си поглежда часовника. Самият аз обърках. Искаше ли тази жена такси, или не?
Колдинг имаше нужда от почивка. Сайер му наля чаша минерална вода и му я подаде. Таксиджията пи и я остави върху подложката за писане, горе-долу върху Панамския канал.
— Обърнах се да я попитам накъде да карам. Тя откопча чантата и извади листче със записан върху него адрес. В Елвеста. „Разстоянието дотам е голямо“, предупредих я аз. „Ще ви излезе много скъпо и ще отнеме около половин час.“ Тя кимна и извади няколко банкноти, за да ми покаже, че има достатъчно пари. Понеже районът около Елвеста не ми е познат, стигнахме с питане. Тя изглеждаше напълно безпомощна. Наблюдавах я в огледалото. В очите ѝ прочетох отчаяние. Непрекъснато ровеше из чантата си, сякаш търсеше нещо. Известно време стоя вторачена в самолетния си билет, все едно информацията върху него е сбъркана. Мълчеше. Опитах се да завържа разговор, но тя ми отговаряше съвсем лаконично на сносен английски. Спомням си дългата ѝ плитка — спускаше се по рамото ѝ чак до коленете. Беше стегната с червена шнола, спомням си дори, че в косата ѝ имаше вплетени златни нишки.
„Ти си истинска находка“, помисли си Сайер. „Как ми се иска ти, а не Линда Карлинг, да беше минал на колело край Витемуен!“
Колдинг се изкашля в шепа, смръкна през нос и продължи:
— В селото няма много къщи и не всички са с номера. След като минахме през центъра и пропътувахме няколко километра из Елвеста, най-сетне открих „Блинд“. По лицето ѝ се изписа неизразимо облекчение. Поех по чакълестия път, не по-малко успокоен от нея. За пръв път тя се усмихна. Помислих си: жалко, че има такива зъби. Бяха препалено изпъкнали. По иначе ми се видя хубавичка. Когато стоеше със затворена уста, де. Слязох от колата, тя — също. Понечих да извадя куфара от багажника, ала тя ми даде знак да не бързам. Позвъни на вратата. Никой не отвори. Тя продължи да звъни. Аз обикалях из двора и чаках. Тя изпадна в още по-дълбоко отчаяние. Имах чувството, че всеки момент ще се разплаче. „Знаят ли, че ще пристигнеш днес?“, попитах. „Да, отвърна тя, явно се е случило нещо“. Пак се качи в колата. Не обели дума. Чудех се какво иска и почаках да реши. А таксиметърът продължаваше да навърта все по-голяма сума. „Няма ли на кого да се обадиш?“, попитах, ала тя поклати отрицателно глава. После ме помоли пак да я закарам в центъра. Там поиска да слезе до крайпътната гостилница и да изчака вътре. Извадих куфара от багажника. Тя ми плати. Струваше ѝ повече от хиляда и четиристотин крони. Изглеждаше смазана. Последно я видях как едва се мъкне по стълбите с тежкия куфар. Обърнах колата, за да заредя. Там има бензиностанция „Шел“. После се върнах в града. Тази жена не ми излизаше от ума. Мислех какво разстояние е пропътувала, за да се озове през заключена врата. Някой явно ѝ бе вързал тенекия. Много гадна работа — заключи Андерш Колдинг, остави апарата за разваляне на пари върху масата и погледна Сайер.