Марие ходеше всеки ден в дома на Гюндер. Проверяваше вратите и прозорците. Вадеше пощата от кутията и я оставяше върху кухненската маса. Опитваше с пръст колко суха е почвата на саксийните растения. Винаги оставаше няколко минути, за да се отдаде на тревогите. Брат ѝ беше толкова доверчив, като голямо дете. Сигурно сега се лута в жегата сред дванайсет милиона души. А и те говорят непознат за него език. Все пак Гюндер е сериозен мъж. Не действа импулсивно, не проявява склонност към злоупотреба с алкохола. Марие гледаше стените, снимката на майка им, на самата Марие на петгодишна възраст: момиченце с бузесто пухкави колене. На една от снимките Гюндер се перчи във войнишка униформа. На друга родителите им стоят пред къщата. На стената висеше окачен зимен пейзаж, купен на търг в залата за тържества. Марие огледа и мебелите. Стабилни, масивни. Старо вълнено пано, изработено от майка им. Никъде в къщата нямаше прах. Прозорците блестяха от чистота. „Ако някога си намери жена, ще я гледа като принцеса“, помисли си Марие. Макар че шансовете на Гюндер да се задоми се стопяваха. Според Марие той все още минаваше за хубав мъж, но всичко бе започнало да увисва: коремът, бузите. Плешивата част на главата му постепенно се разрастваше. Гюндер имаше огромни, грубовати ръце като баща им. „Какъв баща би бил Гюндер — размечта се Марие. — Вероятно му е писано да остарее сам. Какво търси сега в Индия? Жена?“ Тази мисъл я порази. Какво ще кажат хората? Марие няма да се възпротиви на такъв брак, ще обсипе младоженците с хвалби. Да, но другите… Останалите не го обичат, както го обича тя. Дали Гюндер си дава сметка какво прави? Явно да. Гласът му по телефона, прекъсван от пращене и пукане заради голямото разстояние до Индия, звучеше въодушевено.
— Пристигнах, Марие. Жегата е като стена. Още преди да сляза от самолета, целият ми гръб плувна в пот. Намерих си хотел. Току-що обядвах на едно приятно местенце точно до хотела. Всички тук знаят английски. Още първия ден сервитьорката ме разбра. Поръчах ѝ „chicken“ и тя ми донесе невероятно вкусно пиле, каквото не съм ял през живота си. Ако не си яла пиле в Индия, значи никога не си яла — разпалено обясни той. — Много е евтино. На следващия ден пак дойдох да обядвам тук, тя се приближи до масата ми и попита дали искам „chicken“. Сега всеки ден се храня в този ресторант. Всеки път ми предлагат различен сос към ястието: червен, зелен, жълт. Няма смисъл да търся друго заведение, щом тук ми харесва. Казва се „Танделс Тандури“. Обслужването е безупречно.
„Сервитьорка, така значи — помисли си Марие и се усмихна примирено. — Сигурно тя е била първата жена, с която се е запознал, а и се е държала любезно с него. И това му е било напълно достатъчно две седмици да се храни само в «Танделс Тандури», без да опознае други заведения.“ Марие го осведоми, че вкъщи всичко е наред.
— Забелязал ли си, че единият хибискус е нападнат от листни въшки?
За миг гласът на Гюндер прозвуча угрижено, ала после пак се разведри.
— В мазето имам препарат срещу вредители. Ако издържи, докато се прибера, ще го напръскам. Ако ли не, ще умре. Какво толкова.
Въздъхна. Брат ѝ никога не говореше равнодушно за растенията. Ако някое загинеше, Гюндер възприемаше смъртта му като лична обида.
Марие забеляза книгата, която му бе подарила, защото гърбът ѝ се подаваше пред останалите на етажерката. Взе я и книгата пак се отвори от само себе си на същата страница. Остана загледана в индийката. Представи си и лицето на брат си върху красивата снимка. Как ли индийките ще възприемат Гюндер? Той имаше внушителна осанка — висок, с много широки рамене. Имаше хубави зъби: поддържаше ги старателно. Носеше чисти, но старомодни дрехи. Освен това Гюндер вдъхваше доверие. Марие се надяваше, че индийките няма да забележат колко е муден, защото в началото ще се мъчат да разберат какво им казва. Вероятно щяха да го видят в истинската му светлина: почтен и добродушен. Изглеждаше малко недодялан, но за сметка на това умееше да преследва целите си. И очите му бяха хубави — големи и сини. Красавицата на снимката също имаше хубави черни очи. Сигурно за индийките щеше да е екзотично и разнообразно да се взират в големите сини очи на Гюндер. Освен това братът на Марие щеше да впечатли тамошните жени с едрото си тежко тяло. Индийците се славеха като слабички и пъргави. Е, Марие не беше много добре осведомена по този въпрос. Тъкмо се канеше да затвори книгата и от нея изпадна листче. Касова бележка от златарско ателие. Тя прочете какво бе купил брат ѝ. Остана изумена. Брошка за носия. Струваща хиляда и четиристотин крони. Какво ли означаваше това? Очевидно не беше за нея, тя нямаше норвежка носия. Явно тук ставаше нещо много по-сериозно, отколкото си бе представяла. Марие остави книгата на мястото ѝ и излезе от къщата. Обърна се още веднъж да огледа прозореца. Пое с колата към центъра. Според Карщен и Гюндер Марие шофираше потресаващо. Цялото ѝ внимание бе насочено към пътя пред колата. Тя не поглеждаше изобщо в огледалото, но държеше здраво волана и се ориентираше по бялата линия вдясно. Поддържаше една-единствена скорост: малко под седемдесет километра в час. Караше така във всички райони. През живота си не бе използвала петата предавка. Макар Марие да беше по-оправна от Гюндер, не можеше да се справя с всичко. И все пак познаваше отлично брат си. Вече не се съмняваше защо е отишъл в Индия: да си намери жена. С неговата изключителна целеустременост и търпение нищо чудно да се появи след четиринайсет дни за ръка с тъмнокожа индийка. Облечена в рокля, с норвежка брошка на гърдите. „Бог да ни е на помощ“, помисли си тя и профуча през пешеходна пътека, а майка с детска количка, която се канеше да пресече, отстъпи ужасена. Какво ли щяха да кажат хората?