Браминът беше слаб, с лице обгоряло от слънцето. Дългите му посивели коси бяха сплетени на една плитка, завита отгоре на главата; като някой беден отшелник имаше на гърба си само една роба, пристегната в кръста. Той беше погълнат от съзерцание на един стълбец дим, който се издигаше пред него от купчина накладени съчки. Малките принцове се приближиха полека и поздравиха човека много почтително, като му се поклониха със събрани ръце пред челото.
Браминът им хвърли изпитателен поглед и им се усмихна закачливо.
— Изглежда, че достойнството и смелостта на нашите деди малко ви липсват — каза той. — Нима внуците на великия Вицитравирна се огъват пред такава лека задача, каквато е да се извади една топка от кладенец!
Момчетата опулиха очи. Брамините никога не лъжат. Възможно ли беше да им се подиграва?… Гласът на непознатия ги изтръгна от тези мисли.
— Ако направите това, което ви кажа, ще си върнете топката. Гледайте! Аз също ще хвърля моя пръстен в кладенеца и ще си го върна заедно с топката, без да си помръдна пръста.
Децата гледаха брамина със зяпнали уста. Този човек не се шегуваше: ето че хвърли пръстена си в кладенеца!
Мъдрецът продължи:
— Донесете ми четири стъбла от дива захарна тръстика и не ми се месете по-нататък.
Момчетата изтичаха до близката поляна и набраха от най-дългите и гъвкави тръстики. Върнаха се при брамина с цял сноп прави и лъскави стъбла. Давайки ги на мъдреца, Юдищира му каза:
— Ако успееш да извадиш от кладенеца топката и пръстена, ще те настаним в нашия дворец за цял живот.
Браминът го загледа усмихнат: това момче с разумно лице, което можеше вече да взема решения като възрастен човек, му харесваше. После разгледа внимателно тръстиките и избра най-правите. Изпита гъвкавостта им, като ги извиваше силно и изведнъж ги пускаше. Тръстиките се изправяха, свистейки, бяха точно такива, каквито му трябваха. Той издала едната и я заостри като стрела. Взе лъка, който носеше със себе си, приближи се до кладенеца, нагласи стрелата и се прицели.
Децата наблюдаваха мълчаливо брамина. Те се възхищаваха от неговите мускули, изпънати поради усилието. Тръстиката изсвистя. Тя полетя към дъното на кладенеца, вдигайки бяла пяна, наниза пръстена и потъна в тинята. Браминът изпрати друга стрела, която се заби в първата, същото стори и с третата. После се наведе над кладенеца, хвана последната тръстика и измъкна и трите, забити една в друга. Върхът на първата беше задържал пръстена.
Момчетата го гледаха с удивление.
— А сега какво ще сториш, за да извадиш нашата топка? — запитаха те.
Вместо отговор браминът нагласи със сигурна ръка четвъртата тръстика и дълго се цели преди да я изстреля. Топката, ударена на подходящо място, се завъртя около себе си, удари се в стената на кладенеца и отскочи чак до ръба му. Необикновеният стрелец я хвана и я върна на нейните притежатели така естествено, сякаш това геройство за него беше проста игра.
Младите принцове не можеха да се опомнят от изненада.
Дурьодан, най-големият от царските синове, му каза:
— Благодарим ти, мъдри брамине. Не бяхме виждали досега подобно нещо. Всъщност как ти е името?
— То нищо няма да ви каже — отвърна браминът, който се беше упътил да седне отново под дървото до огъня. — Върнете се у вас. Разкажете на царя за вашето приключение. Опишете му моя вид. Царят ще разбере кой съм аз.
Принцовете се сбогуваха с брамина и побързаха да се приберат, защото умираха от желание да разкрият пред царя тази необикновена история.
Учителят Дрона
След като изслуша разказа им, царят размисли малко, после каза на своите деца:
— Само един човек в цяла Индия е способен на подобно геройство. Това е Дрона, мъдрецът, който най-добре познава свещените закони, най-ловкият стрелец от всички времена.
Отидоха да намерят брамина и го доведоха пред царя. Той го запита:
— Ти ли си учителят Дрона?
— Да — отвърна браминът с поклон. — Аз съм Дрона.
— Бъди добре дошъл, праведни брамине. Но кажи ми защо си напуснал своето уединение и си дошъл на брега на Ганг.
— Велики Дритаращра — започна Дрона с тих глас. — Ти знаеш, че моят баща, прочутият учител Барадваджа ми остави в наследство „Училището на училищата“ горе в планината, на границата на Индия. Там преподавах мъдростта, на която той ме бе научил. Уви, един ден бях помамен от стремежа към великолепие, аз, който бях учил на мъдрост другите… Напуснах училището и тръгнах на път. Дълго вървях, много изстрадах…