Минал един млад принц с възвишен ум и великодушен. Той не могъл да изтърпи миризмата и побягнал отвратен.
Птиците в гората се питали натъжено поради каква причина Сати е подложена на такова изпитание. Тигрите протестирали възмутени; рибите изваждали глава над водата в мълчаливо съчувствие.
Дошъл сезонът на дъждовете. Слънцето си почивало на юг. Гъсти облаци покривали земята; Жеравите, пауните и патиците блаженствували под тази тъмна завеса, спусната от небето. Реките прииждали, застрашавали да прелеят бреговете си, дърветата и поляните се покривали с нежна зеленина.
Една сутрин Сати чула да се вика от отвъдния бряг на реката. Един благородник искал да го прекарат на другия бряг. Това бил Паразара, известен по цяла Индия.
Сати се притекла услужливо, но в същото време стеснявайки се да се покаже пред един толкова прочут и всесилен човек. Тя приближила сала и зачакала със свито сърце благородникът да извърне главата си със същата погнуса като всички други.
Паразара, който познавал добродетелите на девойката, я загледал продължително и изпълнен с възхищение от красотата на лицето и и чистотата на душата и, поискал да я възнагради. Не само че не показал никакво отвращение, но се приближил до младото момиче и рекъл:
— Сати с милата усмивка, искам днес да ми станеш съпруга. Ще те отведа в моя дворец, където ще получиш двайсет бродирани одежди, кожи от антилопа и обици със скъпоценни камъни.
При тези думи той я хванал за ръка. И станало чудо: тялото на девойката почнало да излъчва благоухание, съставено сякаш от най-редки есенции. Онези, които присъствували на случката и които често с неохота се били приближавали до Сати, стояли омаяни от прекрасната миризма.
Девойката се оженила за великия Паразара и била много щастлива с него.
Те имали един син виаза, който станал по-мъдър от своя баща и учел хората на поезия и на други възвишени чувства.
Юдищира и братята му бяха свикнали с тежкия и скромен живот на брамини, когато едно необикновено събитие събуди надеждата им скоро да се върнат в Града на слоновете и да заемат отново мястото, което им се полагаше. Ето какво се случи.
В Града на слоновете вече се беше разчула новината за пожара в Къщата на щастието. Разправяха, че царят, царицата и принцовете Арджуна и Бхимасена, също и управителят Пурокана, са загинали.
Народът бе покрусен при вестта за това нещастие. В палата, напротив, им беше трудно да скриват радостта си.
Закуни и Дюсазана, двамата зли духове, се радваха, че пъкленото им дело е успяло. Наистина, те се учудваха, че Пурокана също е загинал в пожара, но мислеха, че управителят не е имал време да избяга, след като е подпалил къщата. Дурьодан, за да не събуди съмнение, заповяда да се спазва общонароден траур и направи така, че да се забележат многобройните погребални обреди, които отслужи. Старият Дритаращра, пренебрегнат от всичките си деца, се терзаеше от угризенията на съвестта си.
След като свършиха погребалните обреди, Дурьодан тържествено бе възкачен на царския трон.
Един ден, след като бяха просили, Юдищира и Бхимасена излязоха от града да поскитат из гората. Стигнаха до едно тихо и спокойно място; Юдищира се уедини, за да чете необезпокояван свещените книги, според обичая на брамините. Той седна в тревата и се съсредоточи.
Бхимасена, напротив, предпочиташе да скита. Тази част на гората много му харесваше; любопитен като дете, той наблюдаваше растенията, насекомите, птиците.
Юдищира, унесен в своята молитва, благодареше на боговете за радостта, която му даваха птиците с песните си, за свежата сянка, която хвърляха дърветата, за бистрите извори, които го освежаваха през жарките часове на деня, за животните, малки и големи, които живееха около него. Той беше забравил, потънал в това съзерцание, всичките мъки и неволи, поставили на изпитание неговото младо съществование и това на майка му и братята му.
Внезапно той дочу шумолене на листа, но не искаше да се разсейва и не вдигна глава. Шумоленето се повтори и този път много по-близо. Запазвайки пълна неподвижност, той вдигна бавно поглед. Един тигър се приближаваше. Като видя човека, тигърът спря, готов да се хвърли върху своята плячка. Юдищира нямаше оръжие. Той си спомни наставленията на учителя си Дрона. Със силата на волята си успя да победи желанието си да избяга. Ако остане неподвижен, зверът може би ще се отдалечи, без да го нападне… Пот изби по челото му, но той не помръдна. Жестокият звяр се приближи бавно. Юдищира затвори очи в молитва. Последният му час без съмнение бе настъпил. Тигърът се приближи още повече, обиколи го, подуши, изръмжа, разсече въздуха със силната си опашка и се отдалечи, както беше дошъл. Юдищира въздъхна с облекчение и отпрати мислена благодарност към своя учител, който беше спасил живота му чрез своите поучения.