Пълните устни се присвиха леко.
— Така се случва, че точно това казвам. Забравих… Мънктън, нали така беше?
— Забравил? За…
Пръстите на Пендлуърт възпряха протестите на приятеля му.
— Това не е нито мястото, нито времето, за подобни дискусии, Мънк. — Взря се в суровото, бронзово лице на офицера. — Какво ще кажете за „Уайт“?
Девлин Карлайл повдигна едната си вежда.
— За съжаление трябва да тръгвам. Тази вечер ме зоват неотложни задължения.
— Но…
И отново Пендлуърт прекъсна приятеля си.
— Разбирам прекрасно. Някой друг път, в такъв случай.
Мънктън обаче продължаваше да се взира в широките рамене на възкръсналия, пребледнял така, сякаш гледаше призрак.
— Той не ме познава, Пен. И се е променил. Същият е и същевременно не е съвсем същият.
— Струва ми се, че той точно това се и опитваше да ни каже, Мънк.
— Но какво ще правим? Не можем да го оставим да се държи като абсолютен непознат. Това е… това е отвратително!
Пендлуърт присви очи.
— Може би нямаме избор.
Стотици други също забелязаха преминаването на Девлин през претъпканата стая. Мъжете поклащаха глава в неохотно възхищение, докато окичените с бижута жени край тях се надуваха и се кискаха с надеждата да изкопчат изпълнен с горещи възпоминания поглед от това сурово, загоряло лице.
Но нищо такова не идваше.
Граф Торнуд се движеше сред множеството подобно на акула сред пасаж досадни дребни риби. И, един по един, останалите също започнаха да забелязват промените в него. Беше станал по-силен и по-жилест. Погледът му изглеждаше с двайсет години по-възрастен, изпълнен със съжаление. А малкото усмивки, които се насили да даде, така и не достигнаха до гранитносивите му очи.
Хелена Мармънт проследяваше с особено очарован поглед минаващия покрай нея Карлайл. И грациозно размахваното ветрило, и леко нацупените й устни обаче останаха незабелязани.
Събеседникът й херцог Уелингтън премигна веднъж-дваж, преди да опита да поднови прекъснатия разговор.
Херцогиня Кранфорд излезе от библиотеката и се намръщи, когато Уелингтън се обърна и се запъти към нея.
— Прелестно парти, Амилия, щастлив съм, че успях да дойда, тъй като след броени дни се връщам на Континента. Надявам се, че внучката ви не е болна.
Херцогинята повика на помощ една неискрена усмивка.
— Индия? Това момиче е здраво като кон. Предполагам, че й прилоша заради горещината и многото народ. Не е привикнала да ходи на балове.
— Тя беше в Брюксел, нали? Доколкото си спомням я видях на бала у лейди Ричмънд.
Изумително бе наистина, че херцогът бе способен да си спомни подобна подробност за нощ в навечерието на Ватерло, когато всичко трябва да е било в пълен хаос.
— Така е, беше в Брюксел. Остана там и после. Страхувам се, че войната остави своя отпечатък върху й.
— Както и върху всички нас — отвърна мрачно Уелингтън. — Победата наистина ни костваше много. Но тя ще забрави. Ако се вярва на слуховете, лорд Лонгборо и цял отряд младши офицери биха били много щастливи да й помогнат да забрави.
Херцогинята се намръщи и погледна към вратата, зад която бяха сложили внучката й да легне. Лонгборо беше безгръбначен глупак, офицерчетата не струваха много повече. Индия имаше нужда от смел и почтен мъж, от мъж с авантюристичен дух като нейния. Спомни си отново как тази вечер радостта на младата жена се бе превърнала в разтърсваща болка, когато бе погледнала към претъпканата стая.
Но защо?
— Сигурна ли сте, че не мога да помогна с нещо?
— Не можете. Много мило от ваша страна, но внучката ми ще се оправи. Вие се забавлявайте. Разбира се, ако чуете лейди Джързи да разправя ехидно, че внучката ми вървяла на зле, ще ви бъда много благодарна ако й отвърнете както подобава, ваше превъзходителство.
— С най-голямо удоволствие. А, ето един стар приятел от Съсекс. Бих искал…
Уелингтън спря да говори внезапно и се вкамени.
— Ваше превъзходителство, какво има?
Той пооправи ръкава си, вперил поглед в претъпканата бална зала.
— Нищо… няма. За момент ми се стори, че зърнах лицето на един познат. Извинете ме.
Херцогинята се намръщи и се обърна отново към библиотеката. Беше изпратила един от слугите да доведе семейния лекар от улица „Монтегю“. Той беше стар, но усърден и акуратен. Беше лекувал Индия от раждането й, макар, доколкото си спомняше баба й, тя да се беше разболявала само два пъти.
Възрастната жена дочу зад гърба си смеха на лейди Джързи, последван от дразнещото кискане на Хелена Марчмънт. „Гаднярки“ — помисли си тя. Молеше се само Уелингтън да изпълни добре задачата си да пресече всеки опит за клюкарстване по повод състоянието на внучката й.