След като занесе съненото дете в спалнята, Дев отиде да му занесе чаша топло мляко. В това време лейди Деламиър покри Алексис с дебел пухен юрган.
— Тук ще ти бъде добре. Джоузефин е с теб, нали?
Момиченцето кимна сънено и протегна парцаливата кукла.
— Жива и здрава, също като мен. — Присви за момент очи. — Видях го отново, знаеш ли. Той идваше да ми помогне, когато ми се плачеше.
— Кой, Алексис?
— Детето — отвърна нетърпеливо момиченцето. — Хубавото момченце с бляскави очи и лъскави къдрици. — Загледа се в младата жена, като примигваше сънливо. — И сега пак е тук. Опитва да ми каже нещо. Нещо много важно, струва ми се, но аз съм толкова уморена… и заспивам…
Очите й се затвориха и главата й се отпусна назад, върху ръката на Индия.
Лейди Деламиър не помръдваше, а сърцето й биеше силно до пръсване. Косъмчетата по тила й бяха настръхнали и имаше странното чувство, че някой я наблюдава.
Което беше абсурд, разбира се, тъй като в стаята нямаше друг освен Алексис, която вече спеше.
Но въпреки всички хладни, разумни доводи, които представяше мозъкът й, Индия стоеше като замръзнала. Сплела длани, тя се молеше да усети усмихнатия дух, който момиченцето бе видяло така ясно.
И докато стоеше до сгушеното до нея дете, иззад един облак се показа слънчев лъч и освети средата на леглото. В същия миг някакъв дрозд запя весело върху едно клонче точно пред прозореца на стаята.
Младата жена не успя да спре топлия поток от сълзи, който потече по бузите й.
— Бабо, може ли да ти задам един въпрос? Един важен въпрос?
Херцогинята вдигна поглед от кошницата, пълна наполовина с рози.
— Разбира се, че може, дете. Да не би все още да се притесняваш заради Алексис?
— Не, това е свързано с мен, бабо. С онова, което чувствах през последните месеци. Трябва да си забелязала.
Старата жена постави внимателно последната роза в кошницата и седна, вперила поглед в лицето на своята внучка.
— Много неща съм забелязала, скъпа моя. Начина, по който не довършваше мисълта си и се заглеждаше в залязващото слънце. Начина, по който се усмихваше, когато някой ти разказваше нещо, но усмивката никога не достигаше до очите ти. Да, много неща забелязах, откакто се върна от Европа. Да не би да си решила най-после да ми кажеш истината?
— Никога не съм можела да крия особено добре тайни, нали? — Миг по-късно Индия се озова в обятията на херцогинята и положи глава в скута й. — О, бабо. Беше Дев, разбира се, само Дев. Когато се запознахме в Брюксел, беше диво, необуздано и прекрасно. А после… — Преглътна риданията си. — После се оженихме. В изпълнените с хаос дни преди Ватерло не беше трудно да се уреди подобно нещо. Знам, че трябваше да ти съобщя, но нямаше време. Той трябваше скоро да тръгне на война и аз не знаех, дали ще го видя отново някога.
— А след това пък беше прекалено късно, за да ни казваш — обади се тихо лейди Кранфолд. — Защото той беше мъртъв, изчезнал при Ватерло. И вместо да отвориш отново раната, ти просто запази всичко в тайна.
Младата жена кимна; лицето й бе пребледняло като платно.
— Но от това не се получи нищо, нали, скъпа? — Баба й се загледа някъде в далечината, като се бореше със собствените си тъжни спомени. — Болезнените тайни никога не ни напускат. Понякога си мисля, че трябва да бъдат споделени, за да изгубят жилото си. — Възрастната жена въздъхна, после повдигна нагоре лицето на своята внучка, за да вижда очите й. — А сега, след като Торнуд се завърна?
— Не знам, бабо. Понякога го обичам. Но сега той е друг човек. Може да бъде толкова студен и тайнствен. Когато е така дистанциран и резервиран ми се иска да го ударя с всичка сила по главата, но един влюбен човек не би трябвало да се чувства така.
Лейди Кранфорд се засмя.
— Много е здравословно, ако питаш мен. Никога не са ме привличали онези превзети госпожички, които се кълнат, че чезнат от любов. Глупост и половина — заяви бойко тя. — Любовта не означава да си придаваме вид на умиращи лебеди. Любовта означава да се борим, да планираме и да израстваме. Време е и двамата да сте го разбрали — додаде херцогинята.
Младата жена избърса очите си.
— Не знам дали ще можем, бабо. Любовта не е винаги нежна или безпроблемна, както си мислех. Какво не ни е наред?
Баба й я потупа по дланта.
— Абсолютно всичко ви е наред.
— Има обаче още нещо, което така и не успях да се накарам да му кажа. А сега може би е прекалено късно.
Херцогинята я погледна и се усмихна.
— Не мислиш ли, че е по-добре да отидеш и да попиташ съпруга си дали наистина е прекалено късно?
Торнуд мърмореше ядосано под носа си, като се въртеше из коридорите. Беше изгубил надежда, че ще открие пътя си из тази огромна къща. Собственото му имение, Торнуд Хол, което се намиране на по-малко от десет мили северно от Суолоу Хил, бе елегантно, но не и наполовина толкова голямо.