„Нека само някой се опита да й каже нещо“ — смръщи заплашително вежди тя. Всеки сантиметър от крехкото й тяло се втвърди при тази мисъл. Семейството винаги бе идвало на първо място в живота й и всеки, който опиташе да напада Индия в най-скоро време щеше да бъде разкъсан на парченца.
И щеше да й достави истинско щастие да започне с лейди Джързи и с Хелена Мърчмънт, която имаше лисиче лице.
Неразположението на Индия обаче, противно на очакванията, не се превърна в главна тема на вечерта. Висшето общество бе обхванато от силно любопитство при появата на един от своите най-големи разгулници, превърнал се по-късно в доблестен войник, който току-що се бе завърнал от света на мъртвите.
Уелингтън също бе забелязал Торнуд. Кимна хладно на бившия си адютант и за момент погледите им се срещнаха — тюркоазено с гранитено. Без нито дума повече, херцогът излезе от стаята.
Единствено Иън Деламиър, застанал пред библиотеката, забеляза лекото кимване на Уелингтън.
И пак Иън, с умишлено сурово изражение, догони Торнуд; той се канеше да напусне бала, който очевидно не го интересуваше.
— Само няколко думи, ако обичаш.
Торнуд се обърна бавно. И повдигна вежди.
— Да?
— Нищо ли нямаш да кажеш, човече? — Иън съзерцаваше изумено мъжа, с когото бе прекосил Португалия и снеговете из половина Испания. — Мислех, че си мъртъв. Всички го мислехме.
— Очевидна грешка, както виждаш сам.
— Но къде беше през всички тези месеци? — Младият Деламиър присви очи. — Разбира се, ако това е някаква тайна, просто ми кажи да вървя по дяволите.
— Нищо подобно. — Лицето на Девлин бе непроницаемо. — Просто съм… уморен.
Иън го сграбчи за китката.
— Дявол да го вземе, видях как те прониза онази сабя. Торнуд! Трябва да поговорим.
— Сабята не беше особено точна. Оставиха ме… в доста неудобно положение, под купчина мъртви тела. Минали три дни, докато ме открият, поне така ми казаха.
— Казаха?
Торнуд си играеше с белия си маншет.
— Изглежда си решил твърдо да ме въвлечеш в скучни обяснения. Познавам ли те?
— Така мисля — изсумтя събеседникът му. — Бихме се заедно при Бадахос и отново при Вимейро. Ти ми спаси живота на два пъти и аз със сигурност няма да го забравя.
Извивката на устните на Торнуд стана още по-строга.
— Разбирам. Страхувам се, че заради това положението става още по-объркано.
— По дяволите, Торнуд, престани да говориш с гатанки.
— Възможно най-откровен и прям съм. Не знам кой сте, нито който и да било друг в стаята зад гърба ви. Тук съм, защото това изглеждаше най-бързият начин да…
— Да какво?
— Да известя истината.
— Каква истина?
Торнуд въздъхна.
— Трябва ли да обсъждаме това сега?
— На мига. И на това място. — Иън кръстоса ръце на гърди. — Искам да знам, къде по дяволите, беше?
— Добре тогава. Истината е, че Торнуд, когото виждаш, не е Торнуд, когото познаваше. Човекът, когото си познавал — човекът, когото всички в балната зала са познавали — си е отишъл завинаги, оставил спомените и ума си сред калта на една царевична нива в Белгия.
— Шегуваш се.
Погледът на Торнуд стана неприветлив.
— Така ли?
— Но, за Бога, човече, нали не вярваш, че ще повярвам…
— Честно казано, не ми пука какво вярваш. Това е истината и можеш да я приемеш както желаеш.
— Значи затова не си се върнал досега.
Младият офицер повдигна рамене.
— Трябваше да минат няколко месеца, преди да започна да се движа сам. С времето раните ми заздравяха… с изключение на онази в главата. — Усмихна се мрачно. — Сега вече разбираш, че не съм искал да бъда груб с теб. Просто за мен миналото не съществува. Всичко, което съм, всичко, което знам, започна преди четиринайсет месеца, когато дойдох на себе си, омотан в мръсни превръзки, в една воняща селска къща недалеч от границата с Франция. А сега, надявам се, ще ме извиниш. Вечерта беше дълга и се чувствам изморен. — Графът пое ръкавиците и шапката от лакея, застанал с безстрастно изражение до вратата. — Ще бъда благодарен, ако се погрижиш да обясниш положението на приятелите си. Никого не бих обидил по собствено желание, но не ми се иска да предизвиквам и фалшиви надежди. Предишният граф Торнуд е мъртъв — рече в заключение той.
— Не го вярвам.
— Трябва да го повярваш. — За миг в очите на младия мъж се появи отчаяние, но изчезна бързо. — Миналото ми не съществува. Колкото по-бързо ти и другите приемете този факт, толкова по-добре ще бъде за всички ни. Искам просто да ме оставят на мира. Не се опитвай да ме откриеш или да разговаряш с мен. Разбра ли?