Полудяла от тревога, Индия изпълняваше всички препоръки на лекаря, но баните и билковите чайове не помогнаха. Детето сякаш бе изгубило желанието си за живот. Непосредствено преди зазоряване на петата нощ то като че ли възвърна част от силите си. Премигна, пръстчетата му стиснаха дланта на Индия.
А след това затвори очи и изпусна последния си дъх, докато майка му го притискаше към сърцето си.
Загубата бе съсипала младата жена, която едва се бе възстановила от вестта за смъртта на Дев. Тя не се показа от стаята си в продължение на три седмици. Стоеше неподвижно, вперила поглед в калните ниви и в новия гроб в църковния двор с малки каменни херувими върху надгробния камък.
Тогава й се струваше, че ще умре; дори бе мислила, че й се иска да умре. Но се бе случило нещо странно. Внезапно от изток се бе извила буря и бе отнесла цветята върху пресния гроб на Райън. Вятърът бе донесъл пороен дъжд, който изрови пръст и трева.
Тази буря бе поставила на изпитание разсъдъка на Индия. Тя бе прекосила тичешком двора на църквата, бе се хвърлила на колене и бе опитала да задържи богатата земя, да попречи на водата да разкъса цветята и крехката трева, за които се бе грижила с такава нежност през тези първи пролетни дни.
Но отчаяните й усилия бяха напразни. Природата следваше неумолимия си път. Калта бе изтекла измежду дланите й, тревата бе изкоренена, колкото и да се стараеше да ги задържи на мястото им. Докато седеше така на колене, окаляна до лактите, пребледняла от гняв, бе започнала да плаче за първи път, откакто бе изгубила любимото си красиво детенце.
Никой не й бе попречил. За местните жители тя бе само непознатата англичанка, която прекарваше дните си в църковния двор, така че я оставиха да тъгува на воля.
Когато три часа по-късно най-после се бе изправила на крака, трепереща и изтощена, за първи път бе усетила известен покой да запълва огромната празнина, зейнала в сърцето й.
Детето си беше отишло. Вече бе приела този факт.
Съпругът й бе изгубен. Това също бе трябвало да приеме.
И бе разбрала, че няма какво повече да прави тук, че не й остава друго, освен да се върне сред своето семейство, сред онези, които я обичаха. Там, в Норфолк, щеше да опита да си създаде нов живот.
Сега, докато стоеше пред високата капандура в Суолоу Хил и преживяваше отново онези тъжни дни в Европа, проникващите през стъклото слънчеви лъчи се отразяваха в сълзите, покапали върху бебешките дрешки, които съпругът й така и не бе видял, а синът й не бе имал възможността да носи.
Потънала в мислите си, лейди Деламиър не чу леките стъпки зад гърба си, нито сдържания дъх.
Две ръце докоснаха раменете й.
— Индия, какво правиш тук? Баба ти каза… — Гласът на Торн секна, когато чу сподавено ридание. — Индия, плачеш ли?
— Не. — Отдръпна се така, че високият капак да остане помежду им. — П-просто… имам нужда да остана сама.
— Защо? Няма нищо, което да не можеш да ми кажеш. Освен това — додаде дрезгаво младият мъж, — дължа ти някои важни обяснения.
— Може би е доста късно за обяснения, Дев. Може би онова, което преживяхме заедно снощи, всичкия онзи огън и страст, са най-многото, на което можем някога да се надяваме. — Върху бледото й лице бе изписана несигурност. — Може би това именно е урокът, който трябваше да научим в Брюксел.
— По дяволите, Индия, не се отвръщай така от мен! — Обхвана я през кръста и я придърпа с лице към себе си. — Онова, което се случи снощи, бе прекрасно, но то е само част от чувствата ми към теб. Обичам твоя дух и твоята невинност. Обичам твоята решителност и твоята почтеност. Обичам дори непокорността ти, макар понякога да ме плаши почти до смърт. — Погали мократа й буза. — Онова, което се опитвам да кажа, е, че те обичам цялата, обичам всичко, което си, Индия Деламиър. И винаги ще те обичам.
— Така ли? — Гласът й се бе превърнал в треперещ шепот. — Понякога миналото ми се струва толкова далеч, все едно че е било сън. Друг път сякаш всичко е станало вчера, болката все още кърви като току-що отворена рана.
— Какво говориш, Индия? Дявол да го вземе, какво се опитваш да ми кажеш?
Младата жена сведе очи, без да се замисли; те приличаха на кладенци от мъка. Торн проследи погледа й и забеляза блестящите като скъпоценни камъчета сълзи върху белия плат.
На спретнато сгънатите нови бебешки дрешки.
И внезапно стисна до болка пръсти.
— Мили… мили Боже — откъсна се глух стон от гърлото му. — Ти не ми каза. Не знаех… дори не предполагах…
По тялото му премина тръпка; всичките му мускули, стави и сухожилия за момент като че ли се схванаха, а някаква гигантска ръка проникна в гърдите му и изскубна и разкъса всичко в тях.