— Вярно ли е? Имало ли е дете? — попита дрезгаво Торн.
Индия не отговори. Само ръката й продължи да гали финия бял лен.
Девлин я привлече трескаво към себе си. Гласът му прозвуча пресекливо.
— Какво се случи, Индия? Мили Боже, трябва да знам истината.
Лейди Деламиър усети, че нещо топло падна върху рамото й и разбра, че това трябва да бяха сълзите на нейния любим. Разбра също така, че бе дошло време съпругът й да вкуси мъката, която бе носила толкова време в мълчание.
— Беше… красиво момченце, очите му бяха умни като тези на баща му. Беше радостта на моя живот за краткото време, за което го имах. И не съжалявам за нищо, дори за една секунда от времето, което бях с него, чуваш ли? Макар да го… да го изгубих така внезапно.
— Умрял е толкова малък. Аз даже нямах шанса да го видя. — Младият мъж стисна устни. — И те оставих сама в един непознат град. С дете, с моето дете… — Отмести поглед. — Какво чудовище трябва да съм? — Поклати глава. — Защо не почаках? Защо не си наложих да издържа, докато се върна у дома след битката? Моята слепота и невъздържаност доведоха до смъртта на сина ни. Нашия син.
Кокалчетата на пръстите му, които стискаше, побеляха.
— Недей, Дев. Не съжалявам нищо от случилото се в Брюксел — възкликна буйно Индия. — Беше късмет, че се върна при мен. Не се опитвай да поемеш върху твоите рамене тежестта на направения избор.
— Как можеш да ме гледаш, без да изпитваш омраза, когато съм пропуснал толкова много, толкова много? Всичко, което има значение. — Ръката му се плъзна по стройната й талия. — Пропуснах да те видя бременна с моето дете. Пропуснах да видя радостта и щастието, които си излъчвала, когато си наедрявала ден след ден. Пропуснах да видя и едно момченце с умен поглед, което се усмихва, докато ти го държиш в обятията си. И заради какво? — Изсмя се горчиво. — Заради някакви безсмислени понятия за чест и родина, която се интересува повече от златни гвинеи и шумни паради, отколкото от своите герои — изръмжа той.
— Ти имаше своите задължения, а аз — моите. Не можеш да се върнеш и да промениш това.
— Само ако можех! — Дев сведе поглед към подредените дрешки. Взе една малка ризка; очите му блеснаха. Когато се обърна, слънцето бе превърнало косите на Индия в лъскава червеникава маса, а лъчите му се пречупваха в сълзите на лицето й. При тази гледка дъхът на Карлайл секна. — Искам още един шанс, Индия. Искам теб. Искам това. — Допря уханния лен на бузата си. — Искам дом, изпълнен със смях и деца. Макар да се страхувам, че няма да бъда добър баща. — Усмихна се криво. — Не може да се каже, че съм имал нормално детство. Баща ми беше непоправим комарджия, а майка ми беше… — Изкашля се. — Може би е по-добре да не я назовавам с подходящото име.
— Ти няма да си такъв.
— Няма ли? — засмя се горчиво той. — Ужасно се страхувам, че никога няма съумея да пусна корени някъде. Ами ако открия, че не съм добър баща или съпруг? Ами ако побягна като най-големия страхливец?
— Тогава и аз ще побягна с теб. Не забравяй, че познавам по-голямата част от Туркестан. А и онзи бедуински вожд, който би бил много щастлив да…
— Разбрах какво искаш да кажеш — отвърна мрачно Торн.
— Но аз не искам него. Искам теб.
Младата жена се взираше в очите му, изпълнена с желание, с нужда.
Внезапно двамата се озоваха в някакъв свят, в който имаше само желание.
— Предупредих те, Дев — прозвуча нисък и дрезгав гласът й. — Никога не съм обещавала да направя това по-леко за теб.
Вдигна длани към гърдите му и ги плъзна в отвора на ризата, върху издадените мускули.
— Действай още малко в този дух, скъпа, и аз ще…
Индия се потърка в тялото му.
— И какво ще направиш?
Едно мускулче на челюстта му потрепна, когато видя глада в погледа й.
— Мисля, че ще ви дам всичко, което поискате, миледи.
— А аз искам това.
Лейди Деламиър се надигна на пръсти и прокара език по ухото му.
Ръцете на Дев се вкопчиха в меките й бедра, докато се вслушваше в шепота й.
— Мили Боже, Индия, ще умра в страдания ей тук в краката ти.
— Не можеш да умреш от онова, което предложих — намръщи се тя. — Поне аз мисля така. Никога не съм опитвала, разбира се, но подозирам, че доста мъже биха били щастливи да ми покажат как да…
Карлайл я притисна към гърдите си; изражението му беше заплашително.
— Не искам да слушам за другите мъже, които са влюбени в теб. Не захвърляй в моето лице собствената ми глупост. За мен ти си единствената от мига, в който те видях на онази кална брюкселска улица.
— А прочутият речен пират?
— Никога не е бил толкова прочут, колкото изглеждаше. И това бе само една роля, една от многото, които съм се научил да играя в скапания си хамелеонски живот. Единствено ти имаш тайнствената способност да проникваш отвъд моята фасада и да откриваш истината за мен.