— Не е добре да изнежваш момичето, знаеш ли — обади се твърдо херцогинята. — Вярно, че е преживяла много, но спомените избледняват бързо. Съветът ми е да не се отнасяш към нея по по-различен начин, отколкото към другите двама.
— Струва ми се, че имате право — отговори бавно Дев. — Въпреки това нещо в тази жена ме прави неспокоен.
— Да, Чилтън, какво има? — Възрастната жена вдигна поглед към иконома, който влезе в стаята. — Да не би някоя друга разочарована дама да желае да се види с Торнуд?
Верният слуга поклати глава.
— Това съобщение пристигна току-що от Лондон, ваше височество. Адресирано е до лорд Торнуд. Каретата чака отвън отговора.
След като Карлайл прочете посланието, челото му се набразди от загрижени бръчки.
— Трябва да се връщам — заяви рязко той.
Индия изгуби способността си да се движи.
— Това има ли нещо общо с…?
— Точно така — изръмжа Торн. — И докато тази работа не бъде доведена до край, няма да имаме мира. — Обхвана дланите на своята любима и ги стисна силно. — Ще се върна колкото мога по-скоро. Това не е по мой избор, трябва да разбереш.
Младата жена успя да изобрази нещо като усмивка на лицето си.
— Знам това. В теб ли е… изгубената стока?
— Цяла-целеничка — отвърна Девлин, като усети скрития в ботуша си диамант.
— Ще кажа на готвачката да ти опакова нещо за обяд. Страхувам се, че ще го пропуснеш.
— Но се чувствам напълно задоволен, миледи — усмихна се хищно Карлайл.
Индия притисна пръстите му в своите.
— Върни се при мен, Дев. Губих те вече два пъти; не искам да те изгубя отново.
Съпругът й я целуна страстно, с цялата си душа. Когато се отделиха един от друг, и двамата бяха задъхани.
— Никога вече няма да ме изгубиш. Дори и да искаш — заяви дрезгаво той.
Частният секретар на херцог Уелингтън чакаше спокойно в тъмната карета. Беше спретнато облечен; беше много внимателен в това отношение, както впрочем и във всяко друго. По принцип всичките му планове бяха безупречни.
Опипа добре скрития под пелерината си пистолет и се усмихна. Този път в замисъла му нямаше да има никакви пукнатини. След часове херцог Уелингтън щеше да бъде мъртъв, диамантът, известен като „Аврора“ — в неговите ръце, а императорът на Франция можеше да се отправи отново към трона си.
Торнуд отвори вратата на файтона.
— А, Стивънс, ти ли си? Нямаше нужда да идваш лично, наистина нямаше нужда.
— Негово височество искаше аз да ви покажа новите рапорти. Освен това има още няколко неща, които мисля, че той не би желал да споменавам пред вас, но аз реших, че би трябвало да ги знаете.
Младият мъж се настани с лекота в каретата и пусна чантата на срещуположната седалка.
— Какви неща?
— Четирите последни заплахи за живота му, например.
— Не ми е казвал нищо по този въпрос.
Адютантът на генерала кимна.
— Никога не казва нищичко на никого. Не би трябвало да продължава така, поне докато тези бунтовници не изгубят интереса си към него. — Извика на кочияша да тръгват. — Донесохте ли диаманта?
Дев се потупа по ботуша.
— Няма да ми се изплъзне отново.
Секретарят се облегна назад и се усмихна.
— Прекрасно. Негово височество ще бъде много щастлив. — Зелените поляни на Суолоу Хил преминаваха стремително покрай прозорците на файтона. — И поздравления за успешната акция по спасяването на вашата повереница. Умно го измислихте.
— Не особено умно — поклати глава Карлайл. — Беше въпрос на секунди дали ще спечелим или ще изгубим. Един дявол знае как, но тези откачалки като че ли знаят предварително всяко наше движение. Въпреки това скоро ще се справим с всичките тях. Тримата, които хванахме, с радост ще разкрият всичко, което знаят.
Стивънс приглаждаше грижливо гънките на пелерината си.
— О, нима не сте чули? Има някои лоши новини във връзка с тях. Единият от задържаните скочил от прозореца на къщата, където го държали. Другите двама ги намерили отровени. Изглежда техните сънародници не са пожелали да им дадат възможност да разкрият тайните им.
Погледът на Дев стана суров.
— Значи все пак не сме приключили с тях.
— Страхувам се, че не, лорд Торнуд. — Секретарят извади пистолета изпод пелерината си и го допря в гърдите на своя спътник. — Изобщо не сме приключили.
Миг по-късно се чу изстрел. Каретата обаче продължи да се носи неуморно напред към Лондон и към грижливо планираното убийство, което трябваше да отбележи началото на новата зора.