В градината, под сянката на беседка, потъмняла от розов цвят, Торнуд придърпа усмихната си съпруга към себе си.
— А сега, скъпа…
— Но, Дев, сигурен ли си, че ръката не те боли? — погледна го тревожно Индия. — Наистина би трябвало да бъдеш по-внимателен.
— Сигурно се дължи на пачата на херцогинята, която възстановява силите — прошепна дрезгаво Карлайл, докато сваляше колана й.
— И, Дев, във връзка с детето. С Райън, искам да кажа. Понякога го чувствам близо до себе си. Струва ми се, че чувам смеха му. Знам, че е глупаво, но…
— Не. — Докосна с пръст устните й. — Не е глупаво. И много се радвам, че го чувстваш, любима моя. Но може би е време да му дарим братче.
Индия разтегна бавно устни в усмивка.
— Или сестричка.
Младият мъж вдигна поглед към небето и завъртя очи.
— В такъв случай Господ да ни е на помощ на нас, бедните, добри мъже.
Но не изглеждаше ни най-малко нещастен, когато съпругата му го привлече до себе. Обсебени един от друг, те не забелязаха полъха на вятъра, който премина през голямата върба, нито шепота на цветята.
Звукът приличаше много на тихия смях на малко дете.