— Страхувам се, че баба има право, Индия. Пътищата са порядъчно опасни. — Люк се засмя мрачно. — Би трябвало да знам това, като се има предвид колко години прекарах по тях. Изчакай до сутринта и ще те изпратим с дилижанса. Аз самият също с радост бих си тръгнал, но покупката на всичко, от което ще има нужда Силвър за новото си ухание, ще ни задържи в града поне за още една седмица.
— А ти какво ще кажеш, Иън? — попита възрастната жена.
Широкоплещестият воин с измамно сънливи сиви очи поклати глава.
— Страхувам се, че засега не мога да напусна Лондон. Имам… ангажименти, които ще ми отнемат сигурно половин месец.
— Поредната мисия за Уелингтън? — Люк изглеждаше замислен. — Не ме гледай така ядосано, Иън. Обещавам, че няма да се опитвам да изкопча отговора.
— Иска ми се да престанете да бъдете толкова неприятно услужливи — промърмори Индия, изправи се до седнало положение и се облегна на дебелите кадифени възглавници. — Всичко ще бъде наред. Просто имам нужда от чист въздух.
Но това беше лъжа. Младата жена се страхуваше, че нищо вече нямаше да бъде наред. Всички в семейството й бяха изключително мили и загрижени, но никога нямаше да може да сподели с тях истината за онова, което се беше случило с нея по време на няколкомесечния й престой в Белгия. И така, както бе правила винаги досега, тя просто заключи мъката дълбоко в себе си и успя да разтегне устните си в неискрена усмивка.
Усмивка, предназначена за света, който бе престанал да я интересува.
— А колкото до тръгването, утре наистина ще бъде добре — излъга спокойно тя.
Любящите роднини кимнаха и част от загрижеността изчезна от лицата им.
Но още докато поемаше чашката с бадемов ликьор от Иън, Индия вече планираше какво щеше да вземе в единствения куфар, който щеше да отнесе със себе си тази вечер, когато напусне Лондон.
Луната плуваше над керемидените покриви и се плъзгаше зад редиците от комини, когато Индия заслиза безшумно по стълбите. Стиснала наметалото и изпомачканата шапка под едната си мишница, тя се промъкна покрай представителите на седем поколения Деламиър, които я наблюдаваха от портретите си с безмълвно неодобрение заради дръзкия й план.
В цялата къща цареше абсолютно спокойствие. Гостите си бяха отишли, безкрайно доволни от богатите теми за клюки, които им бе предложила вечерта. За пореден път семейство Деламиър бяха оправдали репутацията си и бяха дарили Лондон с прекрасен скандал.
Именно съзнанието за това даваше на Индия такава твърда решимост да напусне столицата. Чувстваше се достатъчно зле, за да трябва на всичкото отгоре да понася любопитните погледи, които несъмнено нямаше да й се разминат. Беше натъпкала една рокля и два чифта бричове в пътната чанта и бе навлякла една обемна и демодирана рокля, избрана тъкмо заради способността да скрие ботушите за езда и старите бричове, които носеше под нея.
Почти беше стигнала входната врата, когато вратата на библиотеката се отвори широко. Младата жена се сви в сянката на статуята на Диана, която баща й бе донесъл след едно от посещенията си в Гърция. Приведе се ниско и прибра багажа си, така че да не се вижда, точно в мига, в който от библиотеката се показаха братята й и се запътиха бавно към главното стълбище.
— Ще ми се да беше толкова просто — рече Иън. — Но приказките вече започнаха. Изглежда от пристигането си досега е бил съвсем сдържан.
— Странна работа. Преди Ватерло за него можеше да се каже всичко, освен че е сдържан.
Изражението на Люк бе строго.
Индия се намръщи. Искаше й се братята й да се отдалечат по-бързо, за да може да излезе.
— Какво мисли Уелингтън?
Иън се усмихна едва забележимо.
— Кой, за Бога, може да знае какво мисли Великият човек? Той става напълно непроницаем, когато реши.
— Мислиш ли, че историята му е вярна?
„Каква история?“ — запита се раздразнено младата жена.
Иън повдигна рамене и червеният вълнен плат се опъна от здравите мускули, добити по време на схватките в Португалия и Испания.
— Иска ми се да знам. Там беше пълен хаос, Люк. Дори сега се правят всевъзможни заговори и навсякъде бъка от шпиони. Всичко е възможно, а напоследък започнах да мисля, че там, където са намесени французите, липсата на вести е вече лоша вест.
— Но с победата над Наполеон всичко това се промени.
Иън се изсмя мрачно.
— Така ли? Кажи го на хората, според които след капитулацията на корсиканеца с него са се отнесли недостойно. Кажи го на принцеса Шарлот, която взема присърце съдбата на Наполеон.