— Ти си жив. Най-после се върна при мен.
Протегна ръка и го хвана за китката.
Мъжът обаче само сведе смръщен поглед към дланта й. Изражението му стана още по-строго и той се отдръпна бавно.
— Страхувам се, че има някаква грешка.
Младата жена се взираше в слабото лице, в сивите студени очи; сега виждаше промените, които не бе забелязала преди.
— Трябва да ти е било много трудно, нали? Изглеждаш по-стар, по-суров. Предполагам, че същото се отнася и за мен. — Засмя се остро. — Но всичко това сега е без значение. Ти се върна и аз имам да ти казвам толкова неща. — Очите й се замъглиха от съжаление за момент, но след това тя се усмихна отново. — Е, ще имаме достатъчно време за въпроси и обяснения. Нека първо да те докосна, за да се убедя, че наистина си жив.
Протегна ръце, допря ги в твърдите мускули под яркочервената куртка. Усети го как трепва от този почти неусетен допир.
— Дев?
Той измърмори под носа си някаква псувня, загледан в белите пръсти върху тъмната вълнена материя.
— Казвам се Торнуд.
— Не и за мен.
— Да не би да сме… близки познати? — попита грубо мъжът пред нея.
— Ти си мой съпруг и мъжът, когото обичам — отвърна с достойнство Индия. — Не ме ли познаваш?
Торнуд издърпа ръката си изпод дланта й и погледна намръщено иконома, който наблюдаваше с жадно любопитство.
— Това е всичко, Чилтън — обяви лаконично той. — А сега ни остави.
— Разбира се, милорд.
— Какво има, Дев? Каква жестока игра играеш?
— Това не е игра.
Младата жена все още очакваше той да разтвори обятия и да я притисне в тях, а очите му да блестят както тогава, в Брюксел.
Въпреки надеждите й, никаква радост не го озари и болката от това откритие прободе сърцето й като с меч. Как можеше да я гледа така студено, без сянка от спомен или емоция в очите?
— Страхувам се, че е станало някакво голямо недоразумение, мис…
— Лейди Деламиър. По-точно, лейди Торнуд. Като че ли не знаеш.
— И вие ли сте дошла като другите, изгаряща от желание да научите някоя клюка за току-що завърналия се граф?
Гласът на младия мъж я опари с цинизма си.
— Не за клюка. Дойдох да видя мъжа, когото обичам. Мъжа, който мислех, че ме обича. Мъжа, за когото се омъжих в Брюксел непосредствено преди битката при Ватерло. — Гласът й потрепера. — Сега обаче започвам да се питам дали ти наистина си същият човек.
— Скъпа госпожо, тази вечер вече идваха да ме видят десетина жени. И всяка една от тях твърдеше, че сме имали много близки отношения. Трябва да извините скептицизма ми, макар вие да сте първата, заговорила за брак.
Индия се олюля, напълно объркана, докато изучаваше познатите черти, които сега й се струваше, че принадлежат на някакъв студен, враждебно настроен непознат.
— Но това е вярно.
— Нима? И къде трябва да се е състояла тази церемония?
Младата жена стисна още по-силно юмруци.
— Не се шегувай. Не и за това, Дев. Това не е в твой стил.
— Но може би вие не знаете нищо за мен, мадам. Може би не съм онзи, за когото ме мислите.
— Как можеш да ми говориш така? Толкова дълго те чаках. Непрекъснато се надявах, че ще се покажеш от дима и хаоса, доволен както винаги от живота. Но колкото и да се надявах и да чаках, ти така и не се появи.
Гласът й секна и от гърлото й се откъсна тих вопъл.
— Мисля, че е най-добре да влезете и да седнете.
— Не искам да сядам. Искам да те докосна. Искам да те целуна — заяви пресипнало тя.
Вената върху челото на граф Торнуд биеше силно до пръсване.
— Виждам, че има някои неща, които трябва… да обясня.
Индия избърса сълзите, които блестяха на светлината на свещите.
— Да обясниш ли? Какво искаш да кажеш?
— Не тук — рече мрачно мъжът, който имаше лицето на съпруга й. За момент в гласа му се прокрадна безкрайна тъга. — В библиотеката. Имам нужда да пийна нещо. — Поклони се вдървено. — След вас, мадам.
Младата жена влезе; тялото я болеше от напрежение. Погледна разсеяно полиците с овехтели от много четене книги, които покриваха стените от пода до тавана. Тук-там бяха наредени прекрасни дървени модели на испански галеони, плоскодънни китайски лодки и тесни английски кораби с хоризонтални рейки. В единия край на широкото махагоново бюро бяха разхвърляни вестници, визитни картички, кореспонденция, географски карти и покани върху веленова хартия.
Нещо в сърцето на Индия се скъса. Припомни си колко се бе смяла на описанието на Девлин за хаоса, царящ в кабинета му. Той някак си й напомняше за него самия, поне за човека, който бе тогава, неуморим и кипящ от живот.
И изобщо не приличаше на този непознат със строг поглед, който стоеше сега пред нея.