— Седнете, лейди Деламиър.
— Ще остана права, благодаря.
— Седнете. — Изражението му беше безкомпромисно. — Ако обичате.
Младата жена се отпусна върху креслото със странични облегалки за главата с тафтена тапицерия, което се намираше срещу претовареното писалище.
— Простете, но ще се опитам да обясня възможно най-ясно положението, лейди Деламиър.
— Лейди Торнуд — поправи го буйно Индия.
Очите му блеснаха за секунда.
— Както кажете. — Графът напълни мълчаливо с бренди една чаша и го изпи на един дъх. Едва тогава се обърна отново към своята посетителка. Междувременно маската бе паднала обратно върху лицето и криеше чувствата му. — Отлагането ще направи процедурата само още по-мъчителна. Вярно е, аз съм Девлин Карлайл. Вярно е, че се върнах в Лондон преди седмица. Всичко останало обаче… — Обърна се и се вгледа в редицата кристални гарафи върху масата с напитки, сякаш ги виждаше за първи път. В действителност оглеждаше цялата стая така, сякаш не я бе виждал, това поне бе впечатлението на младата жена. — С две думи, прибрах се у дома и в същото време това не е моят дом. Не си спомням нищо от времето, когато съм бил Девлин Карлайл. Нямам представа какво го е карало да се смее или да плаче. Или да обича… — Докато говореше, дългите му пръсти се плъзнаха по долната челюст, където проблясваше белегът във формата на полумесец. — Наръгали са ме в Катр Бра, така ми казаха. — При тези думи от устните на Индия се изтръгна вопъл, на който графът решително не обърна внимание, впил поглед в чашата в ръката си.
— Не помня нищо повече — нито френската сабя, която ме е пронизала, нито трите дни, които съм прекарал сред купчината ранени и мъртви тела. Може би дори така е по-добре. Оставили са ме, тъй като са ме помислили за мъртъв. В крайна сметка някакъв английски офицер ме открил и ме закарал при един претоварен с работа хирург, който ме върна обратно в света на живите. Всичко това знам единствено от разказите на другите. Моите собствени спомени започват няколко месеца по-късно, когато се събудих омотан в изцапани превръзки в една опушена селска къща някъде край френската граница.
— Но как си се озовал там?
— Не мога да ви кажа това. Не мога да ви кажа нищо повече от тези няколко факта. Всички тези месеци са изтрити от съзнанието ми. Вие претендирате, че съм ваш съпруг и аз няма как да го оспоря. Твърдите, че сме били влюбени и аз не мога да оспоря и това. Но истината е, че аз не съм същият човек, нито някога ще бъда. За вас съм непознат… както впрочем и за мен самия.
Ръцете на младата жена затрепериха.
— Ти… не си спомняш нищо?
— Нищо — поклати мрачно глава Торнуд.
Неспособна да каже нищо повече, Индия се вторачи в него. Възможно ли бе да казва истината? Нима действително не помнеше нищо от срещата им в розовата градина на лейди Ричмънд след случайното им запознаване на улицата и подобното на вихрушка ухажване, което бе последвало? Нима бе забравил нежната страст, всепоглъщащото желание, смазващата мъка от раздялата? Нима това наистина бе някакъв си студен, невъзмутим непознат, който я гледаше през тези добре познати и обични черти?
Младата жена трепереше, впила пръсти в плюшените странични облегалки на креслото.
При тази реакция Торн се намръщи.
— Съжалявам, че трябваше да ви кажа всичко това, миледи. Ако всичко, което ми разказахте е вярно, това трябва да е голям шок за вас.
Отново тези лишени от всякакви емоции думи, които се врязваха като нож в сърцето й.
— Но вече е минала повече от година. Все още ли не можеш да си спомниш?
Нещо хладно се допря до пръстите й. Индия сведе поглед и видя, че той притискаше в ръката й чаша с някакъв алкохол.
— Изпийте го. После ще продължим разговора си — нареди сериозният непознат, който беше нейният съпруг.
Тя отпи и остави успокояващата горещина да изгори гърлото й. Наблюдаваше с невиждащ поглед Девлин, който бе започнал да крачи из стаята.
Всяко движение бе до болка познато, но сега си даваше сметка, че действително съществуваше някаква едва доловима разлика.
— Какво се случи, Дев? Какво се случи с нас?
— Война се случи, мадам. Все едно че ни разделя цял един живот. — Изсмя се сухо. — През това време аз едва не умрях. Понякога си мисля, че наистина съм умрял.
И дългите, силни пръсти отново се плъзнаха по сребристия белег на брадичката му.
— Но това със сигурност ще се промени. — Индия го наблюдаваше объркана, като се опитваше отчаяно да запази поне искрица надежда, въпреки целия този ужасяващ поток от думи. — В крайна сметка ще си припомниш. Първо дребните, а след това и по-важните неща.